Слънце и невероятно време. Повече отколкото можем да си мислим или мечтаем.

Хората плъзнаха по горите. Други се пребориха с мързела си и вместо да се излежават пред монитора или екрана на телевизора, покориха макар и някои от по-малките върхове.

Борис имаше навика да предвижда всичко напред и всяко отклонение го водеше до отчаяние и съмнение в собствените му способности.

Днес той заедно с баща си Симеон Владовски се изкачваше по стръмната пътека към върха на планината, който двамата бяха покорявали не един път.

– Трудно ми е да се примира с това, че Бог е определил всичките ми дни напред, – задъхвайки се сподели Борис. – Някои от тях могат да бъдат толкова ужасни ….. дори нетърпими.

– Редактирането им би било много по-лошо, – каза Симеон. – Ако ужасните и безсмислените дни са извън Неговия контрол, биха били много по-непоносими и тягостни, но това е най-малкото.

– Какво по- лошо от това може да се случи? – намеси се неочаквано Борис.

– Такива дни биха се оказали извън изкуплението. Той знае как най-добре можем да достигнем до спасението си, дори и при най-мрачните обрати, които настъпват в живота ни понякога.

– Искаш да кажеш, че Бог най-добре може да създава и твори истории? – попита закачливо Борис.

Симеон смръщи вежди, недоволен от иронията, която усети в гласа на сина и продължи назидателно:

– Той знае, не Му е чуждо съхраняването на семена от умиращи дървета, от които по-късно ще израстат стволове с мощни корони.

– Но хората са уязвими. Те скърбят и се питат, защо ми се случи всичко това? – тъжно се усмихна Борис.

– Истината, – въздъхна уморено Симеон, – носи увереност и надежда. Въпреки, че нещата не стават така, както очакваме или бихме искали да бъдат знай, че все още нищо не е приключило …

– Да, всеки ден определен от Бога, записан в Неговата книга е по-надежден и безпогрешен, – най-накрая се съгласи и Борис. – Той ще ме води към единственото най-добро за мен.

Заваля сняг на едри парцали и покри земята с бяло одеяло. Дърветата, чийто клони бяха поръсени с бели кристалчета, се превърнаха в приказна гора.

Въпреки застудяването група пенсионери се бе събрала в любимия си клуб.

– Остаряваме, – въздъхна Продан, – главите ни побеляха като всичко наоколо.

– Е, не е толкова лошо да остаряваш, – противопостави му се Даца.

– Ако списанията по будките са някакъв критерий, – намеси се и Сава, – процесът на стареене е катастрофа във всяко отношение.

– Какво толкова им има? – възкликна Стефана.

– Всички на снимките са млади, здрави и красиви, а в магазините ви предлагат хиляди продукти, които да ви накарат да изглеждате по-млади, но уви вече сме стари, – тъжно се изказа Дора.

– И от стареенето има полза, – обади се закачливо младата пенсионерка Веска.

– Полза …. въобразяваш си, – засмя се Рангел.

– Заедно с бръчките идва и мъдростта, – отбеляза находчиво Кремена. – Ние сме я натрупали постепенно ….

– Погледни сега младите, – прекъсна я Цачо, – на тях не им трябва мъдрост.

– Остаряваме, – примирително каза Станой, – но имаме друг поглед за хората, парите, обноските, работата ….. Едва сега оценяваме кое е правилно и кое нищо не струва.

– Побелее ли ти косата, носи я все едно са ти поставили корона, – добави Калчо и се усмихна шеговито.

– Ей, – не можа да се стърпи чистачката, която бяха наели да чисти клуба, – като ви слушам с голямо нетърпение очаквам да остарея.

Всички се засмяха.

Странни неща започнаха да стават в старата гора. Невидимка бродеше из нея.

Някой безжалостно бе съборил листата на дърветата. Птиците изчезнаха безследно. Вчера ги чувахме и виждахме, а сега ги няма.

Животните започнаха често да се крият. Но Невидимка и там ги намираше. Всичко прекрояваше и променяше по свой вкус.

Тя промени и зайците. Кожухчетата им станаха бели.

Рижата катеричка направи сива, а пъстрите патици бели.

Язовецът, таралежът и енотът толкова се изплашиха, че се скрили в своите дупки, под корените на дърветата и дори носове не показаха навън.

Уплашиха се горските животни.

Всеки ден се носеха все страшни новини. Жабите изчезнаха. Пеперудите и мухите не се виждаха никъде.

Най-много се изплашиха тези, които щяха да се родят през тази годината. Горките, те изобщо не се появиха.

Такова нещо до сега никой не бе виждал.

Дори старата мечка се скри в бърлогата си.

А Невидимка се разхожда из гората и по полето. Тероризираше дърветата. Подухваше силно. Усещаше се хлад. Разкаля земята с проливните си дъждове. Май, че студове поръчваше.

Невидимка изпочупи мостовете на малките рекички, а канавките изпълни с вода.

И никой нищо не може да ѝ направи.

Познахте ли я?

Невидимка е немирната есен.

В гората настана суматоха. Задуха силен вятър. Той буташе по небето голям облак, който носеше сняг.

Пръв го забеляза заекът и се разврещя:

– По-бързо, облако. Аз съм бял, а снегът все не идва. Ловците лесно ще ме забележат в гората.

Облакът чу заекът и се задвижи по-бързо към гората.

– Назад, облако, назад, – започна силно да крещи сивата яребица. – Ако покриеш земята със сняг, аз какво ще ям? Краката ми са слаби, как ще се придвижвам?

Облакът се смути и се дръпна назад,

– Давай не се бави, – развика се мечката. – Засипи бърлогата ми със сняг. Така ще я опазиш от вятъра и студа. И не само това, покрита със сняг, тя ще ме пази далеч от чужди погледи.

Облакът не знаеше вече какво да направи. Забави се и отново потегли към гората.

– Сто-ой, спри, – завиха вълците. – Ще натрупаш сняг в гората. Няма да можем нито да вървим, нито да бягаме, а нас краката ни хранят.

Облакът се залюля и спря.

А в гората викове и крясъци.

– Идвай към нас, облако, натрупай сняг в гората.

– Да не си посмял да го направиш, – вият други. – Обръщай се и назад.

Облакът ту напред, ту назад. Посипе снежец, после спре.

За това и ноември е такъв шарен. Завали дъжд, после сняг, стане студено, може и да се постопли ….

Къде сняг, къде земя се показва.

Нито зима, нито есен.

Хубаво си беше селото. Ливадите му бяха изпъстрени с цветя. Гората му бе гъста. Езерото пълно с риба. А в малката река течеше бистра вода. За това на дядо Иван често му гостуваха внуците.

Имаше си болка старецът. Момчето, което бяха кръстили на него бе разглезено и правеше много пакости и поразии.

– Какво да се прави? – въздишаше тежко дядо Иван. – Така го възпитават в града. Е, може да му дойде някой ден ума в главата. Дано да е по-скоро.

Иван растеше. Вършеше лудориите си, но един ден осъзна, че не всичко е наред в живота му.

Веднъж, когато гостуваше на дядо си Иван сподели:

– Дядо опитвам се да мисля за добро, но не става. Постоянно в главата ми се въртят лоши мисли и нищо не мога да направя с това.

Старецът потупа внука си по рамото и му предложи:

– Хайде да слезем в мазето.

– Какво ще правим там?

– Там ще получиш отговора на проблема си.

Двамата слязоха в мазето

Там на рафтове бяха подредени в буркани кисели краставички, зеле, домати. Имаше различни сладка от горски плодове, сушени гъби, картофи, моркови. Добър и грижовен стопанин бе дядо Иван.

– О, колко много вкусотии има тук, – възкликна внукът.

– Та, Иване, – започна старецът, – не можеш да вземеш нещо развалено или негодно за храна и от него да направиш вкусотия. Тук всичко е донесено с разумна цел, да се използва ползотворно. Така и мислите ни, каквото вложиш в главата си, това и ще извадиш, за да го споделиш с хората.

Иван се учуди от мъдростта на дядо си. Почеса се по главата и добави:

– Дядо, ще се постарая да събирам само добри и полезни мисли в главата си. Та като дойде време да ги споделям с другите, да не се срамувам.

Зарадва се старецът на думите и се усмихна на внука си.