Петър вървеше през гората и си пееше. Песента му очарова горските птици.

Когато Петър излезе на една поляна, певците на гората се събраха около него и започнаха да се надпреварват, изказвайки възхищението от пеенето му:

– Имаш удивителен глас.

– Песента ти е прекрасна.

– Ти си невероятен.

……..

– О, – засмя се Петър, – това съвсем не ме изненадва. Посветих живота си на музиката и сега не бих се отказал от нея.

Славеят предложи:

– Хайде да пеем всички заедно.

– Така да бъде, – съгласиха се останалите.

Петър намери една пръчка, огледа бавно птиците и бързо вдигна двете си ръце.

От това движение птиците се уплашиха и се скриха в гората.

Петър тръсна глава:

– Какво им стана? Защо избягаха? Нали щяхме да пеем заедно?

Ще ви открия една малка тайна.

Петър бе диригент, а птиците не познаваха нотите. Когато пееха, тях никой не ги ръководеше.

Андро пропусна службата в църквата тази сутрин. За това реши да излезе и да се нахрани.

Влезе в един ресторант и докато поглъщаше предложената му храна, съдеше хората около себе си.

– Не мога да повярвам, това място е пълно, когато е време за църква, – каза си Андро. – Явно много са объркани приоритетите на тези хората.

Поклати глава и недоволно продължи монолога си:

– Колко много хора не влизат в Божия дом. Не се учудвам, че светът е тръгнала към погибел.

Андро бе решил да отиде на църква тази сутрин, но си плати да гледа двубоя между двама известни боксьора, а той бе много късно през нощта.

Предупредиха го предварително:

– Плати за двубоя и ще трябва да останеш буден до късно.

Андро довърши бирата в хладилника и тъй като до началото на срещата оставаха още час и половина, премина на уиски.

И така по изключение пропусна службата в църквата и я замени с обилна храна в ресторанта.

На близката маса седяха махмурлии в спортни дрехи. Очевидно те изобщо нямаха намерение да ходят на църква.

– Колко е тъжно да пропиляваш живота си по този начин, – осъди ги Андро. – Те едва ли знаят, че наближава Денят Господен.

Погледа му попадна на няколко семейства с малки деца и недоволно измърмори:

– Какъв път ли ще поемат тези деца, щом ги отглеждат далеч от църквата? Радвам се, че родителите ми ме възпитаха правилно.

Андро се оглеждаше нервно и осъждението му към хората в ресторанта растеше и се уголемяваше.

– Те не знаят нищо за Господа, а аз какво правя тук по това време? – попита се Андро.

Хвана се за главата и едва не изрева.

Накрая той окончателно реши:

– Ще отида на вечерната служба.

Ели бе решила да се разкара днес в зоологическата градина. Дали защото бе прохладно или искаше отново да види някои животни, това не знам.

По едно време тя спря да си почине при ленивците. Един от тях висеше с главата надолу. Беше напълно неподвижен.

– Изглежда доволен, – каза си Ели и въздъхна.

Ели имаше здравословни проблеми. Тя прекарваше дълго време в една и съща поза на работното си място.

– Не искам да съм ограничена, – продължи на глас Ели. – До кога ще се чувствам толкова слаба?

Изведнъж ленивецът, които тя наблюдаваше, протегна едната си ръка и се хвана за близкия клон.

– Вероятно имам нужда от повече мускулна сила или по-добре свръхестествена сила.

Подобно на ленивеца, нашите ежедневия често изискват бавни стъпки и продължителни периоди на привидна тишина.

Когато разчитаме на непроменливия характер на Бог, можем да се облегнем на Неговата сила, без значение какъв план и скорост Той определя, че са подходящи за нас.

Въпреки че може да продължим да се борим със страданията или с „безкрайното“ чакането, Бог е с нас.

Дори когато не се чувстваме силни, Той ще ни помогне да развием необходимите мускули.

Миро бе навел глава и гласно изрази негодуванието си:

– Защо толкова често изпускаме лодката?

Приятелят му Слави разбираше какво имаше предвид другаря му, за това каза:

– Мисля, че е така, защото се задоволяваме с второто най-добро. Ние се хващаме за лъскави заместители, вместо за оригиналния артикул.

– И какво трябва да направя според теб? – иронията от безсилието на Миро ярко прозираше.

– Като начало откажи се от всичките си извинения, – посъветва го Слави. – Бъди честен спрямо себе си . Виж какво трябва да промениш, да подобриш. Промяната е същността на живота. Струва си неудобството, трудностите, дори болката.

– Лесно ти е на теб да говориш, – упрекна го Миро.

– Приятелю, спри за момент и се запитай дали се гмуркаш в живота, който Бог е планирал за теб, или просто гребеш на повърхността.

– И? – едва не се озъби Миро.

– Отдели малко време. Погледни себе си и всичко, което те заобикаля.

– Какво трябва да видя? – повдигна вежди предизвикателно Миро.

– Виж какви умения и таланти имаш, с които би могъл да посрещнеш нуждите на хората около теб.

– Промяна, промяна, ….. звучи предизвикателно, – усмихна се с болка Миро.

– Промяната е пътят към пълноценния, творческия и удовлетворяващ живот, който Бог ни призовава да живеем. Предизвикателствата на живота не трябва да ни парализират, те ни помогнат да открием кои сме? Кого истински трябва да следваме? Чия воля трябва да изпълняваме?

Поразхлади се и хората дори следобедите се разшаваха навън. Къде валя, къде отмина, но поне не бе горещо. Полъхваше ветрец, а това бе удобно за разговори.

Пред старата кръчма на селото се бяха събрали няколко мъже и бурно разговаряха.

– Чуйте още през 1930 г. икономиста Джон Кейнс предлага в рамките на сто години технологичният и икономически напредък да доведе хората до точка, в която ще работим само три часа на ден и петнадесет часа седмично, – подчерта гордо Камен, винаги осведомен и според другите най- много знаещ.

– Какво ще правим с цялото си свободно време? – попита Стойко.

– Така е озаглавил и есето си този икономист тогава, – поясни Камен.

– Като гледам, изминали са повече деветдесет години от писанията на този икономист, но технологиите, вместо да създаде повече свободно време, ни направи по-заети от всякога, – не остана назад и Драго.

– Вярно е, дните ни са препълнени, – бързо смутолеви Първан.

– И то не с ежедневни задачи като пътуване и приготвяне на храна, защото те отнемат много по-малко време, – допълни Драго.

– Все пак живота ни е много забързан, – изказа се и мълчаливеца Марин.

– Освен това, погледни хората, особено младите, върви забол поглед в телефона си. Седнат да ядат, погледа им пак в него. Разговарят от време на време, ако това изобщо може да се нарече общение, – поклати недоволно глава бай Лазар.

– Ох, накъде се е забързал този свят?! – изохка чичо Сава.