Един ден синът обменяше мисли с баща си. Лицето му бе напрегнато и изпълнено с очакване.

– Питаш ме кое е добро и кое зло, – бащата наведе глава и  се замисли.

– Да, – каза синът. – Много ми се иска да имам критерий за това.

Бащата насочи показалеца си към сърцето на сина си и каза:

– Добро е това, което дава на сърцето ти твърдост и спокойствие.

Наведе глава отново, след това повдигна очи, съсредоточи се и продължи:

– А злото те хвърля в съмнения, даже и тогава, когато другите те оправдават.

Веднъж между група ученици се разгорял спор:

„Полезно ли е да се чете?“

Едни смятали, че четенето е загуба на време, а други не били съгласни с тях.

Тогава решили да отидат при учителя си, за да разберат какво мисли той по въпроса.

– Случвало ли ви се е да откриете в празните полета на книга забележки, които са се оказали много по съдържателни от самата книга? – попитал учителят.

Учениците потвърдили, като леко кимнали с глава.

– Животът, – казал учителят, – е една от тези книги.

В късния следобед двама старци разговарят, седнали на пейката в един парк.

– Как мислиш, – казва единият, – какво трябва да се направи, ако пред теб се появи зелено човече?

Другият се почесал по главата и бавно казал:

– Ами, не знам…..Ще се помоля и то ще изчезне.

Задалият въпроса се тупнал по коляното и гръмко се разсмял:

– Неправилно. Просто трябва да преминеш на отсрещната страна на улицата.

Съществува история за това, как султан наградил своя везир, като го направил равен на себе си, той възвеличил и рода му.

Дядо на везира, който бил градинар на султана, поискал да бъде изключен от рода на везира, тъй като не искал да се възползва от незаслужени привилегии и награди.

Веднъж султанът заедно с везира се разхождал в градината си. Изведнъж видял красива ябълка и помолил везира да му я откъсне. Но тъй като нямало стълба, везирът помолил да се качи на раменете на султана. Все още не могъл да я достигне и се покачил на главата на султана. И накрая откъснал ябълката.

Останал сам султанът размишлявал над случилото се: „Този човек пожела да стане равен с мен и даже посмя да се качи на главата ми“.

При такива мисли сърцето на султана се изпълнило с гняв. Тогава заповядал везирът и целият му род да бъде изпратен в изгнание. Старият градинар, чичото на везира, останал. Той предвидил падението на гордия род и навреме излязъл от него.

Падението винаги предшества гордостта, а смиреният го очаква слава.

Везирът се възгордял и за това паднал, а градинарят се смирил, за това и останал.

Гордостта е чувство за самоуважение, самочувствие, чувство за превъзходство, прекалено високо мнение за себе си, презрение към другите, арогантност и високомерие. Гордостта е подводен камък, в който често се разбиват тези, които дълго са се съпротивлявали на бурите от страсти и изкушения.

Смирението е осъзнаване на слабостта и недостатъците. То е съпроводено със съкрушено сърце и покаяние.

„Бог на горделивите се противи, но на смирените дава благодат“.

Разказват, че това се е случило по времето, когато още е съществувал СССР.
Братя баптисти превозвали християнска литература.
По пътя ги спрял пост на ГАИ (Государственая автомобилная инспекция). Прегледали им багажа. На кашоните които превозвали охраняващият забелязал надпис „ЕХБ“(Евангельские христиане-баптисты).
– Какво е това „ЕХБ“? – попитал той.
– КГБ (Комитет государственной безопасности СССР) нали знаете какво е? – попитал един от баптистите.
Охраняващият кимнал с глава, без да разбира какво иска да му обясни обадилия се.
– Та… „ЕХБ“ е много по-високо!