Ден като ден. Изпълнен със слънце и нетърпяща е горещина. Хората се мъчеха по всякакъв начин да я избегнат, но не успяваха, затова бършеха потните си чела и тежко въздишаха.

Не знам как, но точно днес Вероника трябваше да прекоси целия град с автобус, за да занесе някакъв пакет на леля си.

Когато чу идеята на майка си, да отиде до сестра ѝ, недоволно каза:

– В тази жега?!

– Не бъди глупава, тя има нужда от това лекарство. Никъде го няма в града, едва го намерих.

– Защо не идеш ти тогава? – сбърчи нос Вероника.

Майка ѝ я погледна с укор. Вероника изведнъж осъзна, колко груба бе с майка си. Та тя преди три дена си бе дошла с братчето ѝ от родилния дом.

Вероника наведе виновно глава и каза:

– Извинявай, … сигурно е от жегата. Дай ми пакетчето, ще отида до леля. Таман да я видя, скоро не сме ….

Вероника взе торбичката, която майка ѝ подаде и хукна надолу по стълбите.

Автобусът бързо дойде. Вероника се качи и се настани до един от прозорците. Реши да се разсее като разглеждаше хората, къщите, …. и всичко до, което погледа ѝ стигаше.

Тя бе облякла блуза, която ѝ беше вече тясна, но тя разкриваше новата ѝ татуировка, с която тя много се гордееше.

До нея застана възрастна жена и започна да се взира в татуировката ѝ. Това раздразни Вероника:

– Какво, бабо, във ваше време не е ли имало татуировки? Какво си се вторачила в мен?!

– Дъще , в мое време всичко имаше, – въздъхна дълбоко възрастната жена. – 30 години в Азия живях. След това преподавах китайски в университета.

Вероника я изгледа внимателно. Тя не можеше да да повярва на думите ѝ, като я гледаше такава ….

– Само не мога да разбера, – продължи жената, – защо на шията ти е написано „повторно не се замразява“.

В автобуса настъпи тишина, а на Вероника и се искаше изобщо да не се бе качвала в този автобус.

Йожен Дьолакроа е френски художник и график, водач на романтичното направление в европейската живопис.

„Свободата води народа“ е една от най-популярните му творби.

Дьолакроа е създал картината по мотиви на юлската революция през 1830 г., сложила край на режима на Реставрацията на монархията на Бурбоните.

След многобройни подготвителни скици на художника са му били необходими само три месеца, за да нарисува картината. В писмо до брат си Дьолакроа пише: „Ако не мога да е сражавам за Родината си, то бих искал да пиша за нея“.

В центъра на картината е изобразена жена, представяща Свободата. На главата си тя има фригийска шапка, древен символ на революцията. В дясната си ръка държи флага на републиканска Франция, а в лявата оръжие.

Оголената гръд символизира самоотвержеността на французите в този момент, които с „голи гърди“ вървят срещу врага.

Около Свободата са изобразени работник, буржоа и подрастващ, които символизират Братството и Равенството на френския народ по време на юлската революция.

Един ден цар Ануширван поискал да узнае как живеят в страната му, богата ли е или тъне в мизерия.

За целта разпространил в царството си лъжлив слух, че е сериозно болен и се нуждае от лекарство, което да съдържа кирпич на барака или развалини.

Всички жители се втурнали да търсят такива кирпичи, за да спасят царя си, но се върнали тъжни. В цялата страна не се намерила ни барака, ни развалини.

Така без искания кирпич, навел глава, дошъл в царския дворец, един от името на всички и казал:

– Добротата ти към народа е толкова голяма, че никъде не се намериха развалини. Цялата страна е добре развита и редът е толкова добър, че никъде няма разпадаща се зидария, а истинските жители на руините – совите, не могат да намерят подслон у нас.

За изненада на присъстващите царя не се огорчил, а се зарадвал и възкликнал:

– Колко е хубаво, че Господ е бил мой наставник във всичките ми добри дела и като Му служех, успях да отърва народа си от бедност и нищета. А това, че исках да ми донесете такива кирпичи, ми беше нужно, за да узная за истинското положение на нещата в страната.

Именно Брюксел е родината на комиксите. В града са работили такива известни майстори на комиксите като Ерже, Андре Франкин и Морис де Бевер, които са създали серия от комикси за Тантан, Марсупилами, Щастливият Люк, Гастон и др.

Брюксел се смята за родина на пралина – счукана смес от карамелизирана захар и ядки, пържените картофи и белгийските вафли. Всички тези ястия са станали популярни не само в Брюксел, но и в цялата страна.

През 2012 г. по обем на БВП на глава от населението – 59 400 €, столицата на Белгия се намира на трето място сред европейските градове, след Люксембург и централната част на Лондон. Интересното е, че лъвския пай носи ресторантския бизнес.

Когато човек минава край бездомни хора, като правило, към тях изпитва отвращение. Сякаш тези индивиди, лишени по един или друг начин от подслон, не са хора.

Навярно си мислите:

„Ако са хора, те са ни чужди и някак неправилно скроени. Та те нямат нищо общо с „нормалните“ хора. И защо са избрали такъв подозрителен начин на живот?“

Разбира се, вярвам, че всеки човек е отговорен за живота си и е в състояние да го промени. Всеки от нас има право на избор. Ние често се заблуждаваме в оценките и изводите, които си вадим от това, което виждаме и без да знаем при какви обстоятелствата се е стигнало до тук, съдим.

Той беше силен и здрав мъж. Ако го срещнеш на улицата никога няма да предположиш, че е крадец. Викаха му Михо, а как бе истинското му име, никой не знаеше, то се бе заличило, като целия му пропилян живот.

По-голямата част от своите 55 години, беше прекарал в затвора. Когато го пуснаха, той отново се насочи към големия град.

Симеон човекът, който се бе грижил за превъзпитанието му в затвора, му предложи храна за из път, но Михо махна ръка и отказа.

– Пак ли ще крадеш? – попита Симеон.

– Какво друго да правя, – леко се усмихна Михо.

Той бе крадец, но силно се бе привързал към Симеон. За Михо той беше честен, почтен и благороден човек. Като знаеше колко болка му причинява с този отговор, Михо добави:

– Какво ще ме посъветваш?

– Смени „професията“? – потупа го приятелски по рамото Симеон.

Михо само поклати глава. Симеон отново опита да му даде по-добра насока:

– Не ти ли е жал за тези, от които крадеш?

– Аз не им взимам последното, – измърмори под носа си Михо.

Съвестта му беше чиста, той не оставяше хората съвсем без нищо.

Който имаше от него той вземаше, а след това го раздаваше на улицата на братята си по съдба.

Понякога оставаше съвсем без храна, защото последния си залък бе дал на някой припаднал от глад….