Младен отново се бе провалил. Той гледаше виновно баща си и тихо мълвеше:

– Съвсем не исках, ….. но така се случи.

Баща му го гледаше строго и очакваше много повече, но така и не го получи. За това покани сина си да седне и му каза:

– В Южна Америка расте странен вид лоза, известен като матадор.

– Матадор на испански не означаваше ли убиец? – попита Младен.

– Да, – усмихна се бащата. – Това растение със сигурност си е спечелило това име.

Младен се приготви да слуша. Баща му бе пълен с какви ли не истории, а той обичаше, когато той разказваше някоя от тях, защото във всяка се съдържаше поука.

– Матадорът започва живота си, растейки в подножието на някое дърво, – започна бащата. – Първоначално изглежда като безобидно малко растение, но докато расте, той безмилостно се вие ​​около дървото. Проправя си път към върха и бавно го задушава. Когато матадорът достигне върха на дървото, цъфти изобилно, сякаш празнува убийството, което е извършил и все едно се провъзгласява за победител.

Младен въздъхна. Баща му го изгледа изпитателно и продължи:

– Много навици в живота ни са като тези на матадора. Първоначално изглеждат безобидни, но оставени без контрол, стават опасни. Трябва да победиш лошите си навици, в противен случай те ще те победят и постоянно ще патиш.

Още докато слушаше историята, Младен се досети, какво щеше да го посъветва баща му.

– Трудно ще ми бъде да ги победя, – тъжно констатира Младен.

– Ти не си сам, – потупа го по рамото баща му. – Обърни се към Бога. Той няма да ти откаже и ще ти помогне.

Очакваше се времето да се затопли. И наистина слънцето изпече, отне скрежта по тревата поради падналата дебела слана, но не и от върховете на дърветата.

Стоян и Велко наблюдаваха интересно явление в гората.

Слънцето печеше, тревата в краката им зеленееше, а скрежта от върховете на дърветата се сипеше като дребен снеговалеж.

– Гледай какво чудо! – възкликна Стоян. – Невероятно е!

– Като гледам това, се сещам за лешникотрошачката на Кларк, – подзе Велко.

– Това май беше някаква птица, ако не се лъжа, – присви очи Стоян.

– Те е невероятна, – продължи Велко.

Стоян вдигна рамене. Той нищо не знаеше за тази птица.

– Всяка година се подготвя за зимата, като крие в малки скривалища четири или пет борови семена, – поясни Велко. – Месеци по-късно, се връща, за да вземе семената, дори да са на хиляди места и да е паднал обилен сняг.

– Ама всичките ли? – попита озадачен Стоян.

– Всичките!

– Това е невероятно, – плесна с ръце Стоян, – особено като вземете предвид трудностите, които ние, имаме понякога, когато не можем да открием ключовете на колата или на апартамента си.

Велко се усмихна и добави:

– Това постижение бледнее в сравнение със способността на Бог да помни нашите молитви. Не само ги помни, но и отговаря на тях.

– Е, някои не получават отговор веднага, – вдигна вежди Стоян.

– Бог винаги отговаря, – наблегна Велко. – Отговорите могат да дойдат по-късно или да не ни се харесат, но такава е Негова воля.

– Ох, молитви, молитви, молитви …. я стига, – махна с ръка Стоян.

– Те са ценни пред Бога, както тамянът в древния свят, – подчерта дебело Велко. – Нашите молитви имат значение за Бог, защото ние имаме значение за Него. Чрез Неговата незаслужена милост, която имаме в Исус, Той ни предлага свободен достъп до Себе Си.

Молете се! Нито една дума в молитвите ви няма да бъде забравена или изгубена поради удивителната Божия любов.

Петрана растеше в планините. Всяка неделя с братята и родителите си тя ходеше на поход. Всяко изкачване ги извеждаше на билото.

Една неделя, когато се изкачиха до върха, Петрана забеляза:

– Ау, тук дърветата са толкова огромни.

– Не мога с ръце да обгърна стволовете им, – отбеляза един от братята ѝ.

– Я виж по-надолу, дърветата не са толкова дебели и високи, – каза Петрана. – А защо е така?

Майка ѝ се усмихна и отговори:

– Тук на върха ветровете са силни, а бурите изключително свирепи. Дърветата биха били беззащитни ако не са толкова яки и силни. За това те стават невероятно издържливи, в противен случай се чупят и загиват.

– Бог ни засажда като нежни фиданки, – намеси се и бащата, – а след това ни отглежда като „дървета на правда“. Той използва бедствия, проблеми и препятствия, а да ни направи силни и устойчиви.

– Колко хубаво е, че сме с Него, – плесна с ръце Петрана. – Така няма да се страхуваме от бурите, които се вихрят в нас и ветровете, които фучат край нас.

Тежки дни. Всички ги имаме. Някои дори са по-лоши от другите.

Когато Радой стигна до сградата, откри, че бурята бе съборила няколко тухли около върха.

Той монтира греда с макара в горната част на сградата и вдигна няколко варела, пълни с тухли.

Когато поправи разрушеното, останаха му доста тухли. Той го пусна надолу. И стана неочакваното, защото не бе съобразил, че варелът е по-тежък от него.

И преди Радой да осъзнае грешката си, варелът започна да се спуска и рязко го дръпна. Той се опита да се задържи, все пак бе доста далече от земята. Ако опиташе да скочи, щеше да се пребие.

На половината път срещна варела с тухлите, който падаше бързо.

Получи силен удар по рамото, след което Радой продължи към върха, където удари главата си в гредата, а пръстите му се заклещиха в скрипеца.

Варела се удари силно в земята и тухлите се разпръснаха.

Сега Радой стана по-тежък от варела и тръгна надолу с голяма скорост.

На половината път пак срещна варела, но вече празен, който бързо се издигаше нагоре. При разминаването Радой получи допълнителни наранявания по краката си.

Най-накрая нашият злополучен герой се удари в земята, приземявайки се върху купчината разпилени тухли. Изпусна връвта, която държеше, а празният варел побърза да се върне бързо на земята и силно го халоса по главата …. Радой загуби съзнание.

Дойде на себе си чак в болницата.

А по-късно се питаше:

– Защо изобщо изпълзях изпод завивките тази сутрин, щом не мога да се върна в леглото си тази вечер?

Повечето от нас изпитват затруднения с решаването на няколко проблема през деня, но когато започнат да се стоварват в изобилие, без облекчение и причина, започваме да се нервираме и мрънкаме.

Има хора, които ни обичат и наистина биха искали да ни помогнат, но ние не ги търсим. Трудните дни обикновено са самостоятелни полети.

Времето постоянно се менеше. Вчера валя сняг, а днес капят капчуците. Хората притисната от проблемите си в ежедневието, като че ли не забелязваха това.

Станчо се връщаше от работа. Той забеляза, че край пътя бяха изхвърлили голяма камара пръст и строителни материали.

Върху купчината се боричкаха група деца. Те играеха една доста популярна игра – Върховният владетел.

Правилата ѝ са много прости, но и доста груби. Целта е да достигнеш върха, като отблъскваш всеки, който заплашва да заеме мястото ти.

Битката на върха не преставаше, защото достигналите до там искаха да свалят възцарилия се владетел и те да поемат властта.

Станчо се замисли.

– Тази игра се играе навсякъде, – каза си той, – в класната стая, в бизнеса, дори в спалнята. И тъй като мястото на върха е само едно, хората са склонни да се избутват и мачкат.

Представи си нерадостните картини, които изплуваха от спомените му.

– За да станеш владетел, някой ще пострада и той няма да е единственият, – усмихна се тъжно Станчо. – Нашата арогантност може да доведе, до разрушаване на брак, разделяне на приятели, раздори на сътрудници в офис……

Гордостта има висока цена, но не я плащайте.

По-добре приемете този съвет:

„Не мисли за себе си по-високо, отколкото трябва“.