Ибн Насир  се разболял и му се дояла ябълка, въпреки че по това време нямало такива.
Изведнъж Халадж направил ябълка.
Някой попитал:
В тази ябълка има прояден канал. Как е възможно ябълка от небето да бъде поразена от червей?
Халадж пояснил:
– Първоначално тя не е била поразена, но когато е попаднала в несъвършения свят, естествено е да бъде поразена от болест, характерна за нашия свят.

Хубава ли е думата „по-късно“? Щом не сега, а някога или не ми се иска в момента, може и „по-късно“.
Ние отлагаме работа, радост, почивка, дори любовта.
Младоженци искат деца, но остават това за „по-късно“. Време е едно момиче да се омъжи, но то отлага за „по-нататък“.
А кога ще настъпи това „по-късно“? Най-често никога! И защо?
Ето как стават нещата.
Млад човек иска да пътува, да види други страни, но ….. първо трябва да учи и отлага. След това си търси работа, отново си казва „по-късно“. Запознава се със прекрасна девойка, жени се и …вече не му е до пътуване.
Красиво момиче се ползва от вниманието на много млади мъже. Да се омъжи? Не, „по-късно“! Сега е време да се наслади на живота, да се порадва на красотата си и да изпитва само удоволствие. Всичко остава за „по-късно“ и женитбата, и децата. Въпреки това времето лети, то като че ли бърза по някаква причина. И тя вече не е така търсена, не толкова желана, за да стъпят с нея в брак. А за деца, да се раждат на тази възраст е опасно …..
Жената търпи грубият си мъж. Успокоява се, че децата ще тръгнат на училище, ще стане по-лесно, „по-късно“ ще решава. Времето върви, а тя си мисли, че децата трябва да постъпят в някой институт, а нейния проблем… „по-късно“. Времето върви, вече е късно да се решава. Тя е привикнала на тормоза, а мъжът й си е останал същия. Жалко за нея….
Навярно разбирате колко е удобно да кажеш „по-късно“? Всеки от нас го прави, но все пак някога трябва да реши.
Тази дума може да съсипе живота ни. От какво малко словосъчетание често зависи животът ни.
Нека да се замислим и завинаги да премахнем тази дума …..

Биолозите са открили, че гъбите създават около себе си въздушни течения, които помагат за разпространение на спорите им. Ето защо, гъбите са в състояние да се разселят дори и в тихо време.
Смята се, че разпространението на гъбични спори е само пасивен процес, в който гъбата разчита единствено на външната среда. Изследователите показват, че това не е така. Учените са ги снимали с високоскоростна камера, а кадрите са анализирани чрез използване на математически алгоритми.
Оказа се, че гъбите създават около себе си въздушни потоци, изпарявайки влагата от повърхността си. Водната пара охлажда околното пространство, предизвиква падане на налягането и възниква лек вятър. Експериментите са показали, че при спокойно време, благодарение на този механизъм, спорите могат да бъдат подхванати от „гъбения вятър“ и издигнати на височина 1 сантиметра.
Изследователите смятат, че вятърът могат да създават всички гъби, които имат плодни тела, включително и тези видове, които паразитират върху растения и животни.

Времето се изнизваше неусетно. Поне не препичаше. Облаците се гонеха, а слънцето на моменти успяваше да се прокрадне между тях и да се усмихне лъчезарно.
Неспокойна майка с доста палаво дете стоеше на спирката и очакваше автобуса. Малчугана си мечтаеше, как ще се качи отзад и ще седне близо до големия прозорец, на едно малко място удобно за сядане.
Майката казва:
– Сега ти облякох нови дрехи, а отзад до прозореца е мръсно. Не сядай там!
– Ще седна! – упорства детето
– Няма да ти позволя, – ядосано отвръща майката.
И така много пъти отново и отново се разгаряше „огнена престрелка“ между майка и син: Ще седна – няма да седнеш!
Най-накрая детето влезе в близката кална локва и се окаля до ушите.
– А сега може ли? – с грейнала усмивка на победител попита малчугана.
Майката едва не припадна……..

Светла, млада и свежа мечтата дошла при човека и го помоли:
– Реализирай ме в живота си, моля те!
– Все още не, – казал човекът, – Аз съм твърде млад за такава мечта.
След известно време Мечтата отново се обърнала към човека:
– Сега вече си възрастен, реализирай ме в живота си.
– Още не е настъпило времето, – оправдал се човекът, – трябва да стъпя здраво на краката си.
– Е какво, не е ли вече време? – подканила Мечтата човека, след като той се стабилизирал в живота.
– Не, не сега, казал човекът, – трябва да подкрепя децата, може би после……
– Може би сега? – попитала Мечтата човека на сватбата на най-малката му дъщеря.
– Не, не сега, – мъжът поклатил глава. – Толкова много неприятности, деца, внуци, нека по-късно…….
– Добре, после…. – въздъхнала Мечтата.
Накрая човекът се пенсионирал. И изведнъж си спомнил за Мечтата.
– Ей, Мечта, къде си? Мисля, че вече е време!
– Вече няма време, – въздъхнала старата, побеляла, грохнала и почти разпаднала се Мечта, – времето мина……