Достатъчна ли е Божията благодат във време на скръб? Може ли тя да ни подържа по време на житейските бури?
Да. Но чесно казано, ние трудно разчитаме на Божията благодат и се се облягаме повече на собствените си сили. Ние смятаме, че напълно трябва да контролираме своя живот и да носим цялата отговорност за изграждане на собственото ни бъдеще.
За това, когато дойдат трудности, ние се борим с тях, вместо изцяло да разчитаме на Бога, Който може да ни приведе през трудните моменти.
Известният британски проповедник Александър МакЛарен веднъж е написал: „Повече от всичко на света нас ни безпокоят не трудностите, а противостоенето срещу тези трудности“.
В трудно време уповай на Бога. Той няма да те остави.
Павел помоли Бог да го освободи от мъчителната болка, но Той му отговори: „Стига ти моята благодат“.
Ако това е достатъчно за Павел следва, че ще бъде достатъчно и за теб и мен.

Не е ясно къде са се целили, но снарядите попаднали в детски приют в малко виетнамско село, в което се намирала група мисионери. Всичките мисионери и две от децата били убити, няколко от останалите били ранени, в това число и осем годишно момиче.
Селяните поискали медицинска помощ от съседния град, в който имало връзка с американски войници.
Най-накрая дошъл военен лекар с медицинска сестра и комплект от медицински инструменти. Те открили, че момичето се намира в критично състояние. Ако не вземели веднага мерки, то щяло до умре от шок или загуба на кръв.
За преливане на кръв им трябвало спешно донор от същата група, която имало момичето. След бърз анализ, се установило, че никой от американците не притежава същата група, но някои от останалите деца, които не били ранени, я имали.
Лекарят, които не знаели добре виетнамски, къде с думи, къде с жестове, обяснили на уплашените деца, че ако момичето не получи кръв, ще умре.
Попитал дали някое от децата би се съгласило да даде кръв. Децата широко отворили очи и замълчали. След няколко напрегнати минути се вдигнала малка трепереща ръка, бързо се свалила и отново с вдигнала.
– Благодаря, – казала медицинската сестра, – как се казваш?
– Хан, – казало момчето.
Сложили Хан на леглото, намазали му ръката със спирт и вкарали във вената му игла. По време на тази процедура Хан лежал, не се движел и мълчал, но след минута се разплакал и бързо закрил лицето си със свободната си ръка.
– Боли ли те Хан? – попитал лекарят.
Хан поклатил отрицателно глава, след няколко секунди отново избухнал в плач и се опитал да сдържи плача си.
– Боли ли те Хан? – попитал докторът отново, но момчето отрицателно кимнало с глава.
След време редките проплаквания се превърнали в равномерен тих плач. Момчето затворило очи и захапал юмрука си, за да задържи риданията си.
Лекарят започнал да се безпокои: „Какво не е наред?“
В този момент дошла на помощ една медицинска сестра виетнамка. Като видяла страданието на момчето, го попитала нещо на виетнамски, изслушала го и му казала нещо с успокоителен тон. Момчето веднага спряло да плаче, тя му кимнала насърчително и на лицето на детето се появило облекчение.
Медицинската сестра казала на лекарят:
– Той си мисли, че умира. Не ви е разбрал. Помислил си е, че искате неговата кръв, за да спасите живота на момичето.
– Но защо се е съгласил тогава? – попитал лекарят.
Виетнамката превела въпроса на момчето и то казало:
– Ние сме приятели …..

Вятърът беше поспрял, но Симо и Яна не бързаха да се приберат. Този ден беше много тежък за тях, бяха присъствали на погребение на роднина, когото не бяха виждали много отдавна.

Единствената причина за това бе, че той беше живял като отшелник в едно забутано село, далеч от шума и грохота на големите градове. Тези, които бяха живели, край него бяха казали много хубави думи за него:

– Честен, милостив, сърдечен, изпълнен с любов, готов във всеки момент да ти протегне ръка. Той никога не мислеше за себе си. Така и умря, спаси живота на онова малко момиченце, но изгубихме него.

Обичаха го и макар че не им беше роднина и искрено жалееха, че не е между тях.

Изведнъж Симо се обърна към Яна:

– Ами ти? Какво биха казали за теб?

– Вярна. Любяща. Добра. Покорна. – Думите продължаваха да отекват ясно в главата й.

– Покорна ли? – очудено реагира Симо.

– Аз съм много послушен човек. Или поне бях, – добави с половин усмивка Яна. – В този момент не мога да кажа, че вече съм същата

– И защо?

– Дойдох тук по задължение, като роднина на чичо Митко, който съвсем слабо познавах, но това, което чух за него от хората тук, силно ме разтърси. Никога не съм напускала дома си за по-дълго време. Грижех се за семейството и децата си, но разбрах, че това е нищо в сравнение с това, да обичаш, да помагаш, утешаваш и да служиш на хората.

– Той е добър пример за нас живите, които само „живуркаме“ и изпълняваме задълженията си, – подкрепи я Симо.

– Майка ми смята, че трябва да се върна в града след погребението. Но аз имам нужда да остана сама – усмихна се Яна на себе си. – Това не е типично за мен. Не съм кой знае колко независим човек. Но вие всички сте такива. Може би има нещо във въздуха тук. Чувствам се непознат човек и за самата себе си. Може би трябва да променя нещо в живота си.
– И какво мислиш да направиш най-напред? – провокира я Симо.
– Първо трябва да изляза от черупката си и да се огледам наоколо. До сега съм живяла само за мъжа и децата си, дори не съм мислила за себе си, но грижите, проблемите, несгодите на хората около мен бяха някакво абстракно понятие, много далече от мен. Трябва да изляза сред хората и да започна да им помагам. Вероятно това ще осмисли животът ми по-пълно.

По време на пътуването си до Панама туристите обезателно си купуват традиционната панамска шапка, без да се замислят, че купуват фалшификат. Истинските шапки от този вид се правят в Еквадор.

Шапките станали популярни в средата на 1800 г. Тогава туристи практически не ходели в Еквадор, а в Панама винаги имало такива.

За това еквадорци, които правели шапки montecristis, така ги наричали първоначално, ги доставили на панамския пазар.

За съжаление, продавачите не поставили на шапките надпис „Произведено в Еквадор“, така хората започнали да ги наричат „панамки“ по името на страната, от където са ги купили.

Тази задача е измислена от писателят много отдавна. Днес според статистиката, тази задача може правилно да се реши от около една трета от гимназистите, 20% от студентите от техническите вузове и 10% от счетоводителите.
Ето и условието на самата задача.
Търговец продавал шапка за 10 рубли. Купувач я премерил и се съгласил да я купи, но в джоба си имал една цяла банкнота от 25 рубли. Продавачът не се притеснил, а изпратил момчето, неговия помощник да отиде до съседа и да развали парите. То бързо изпълнило поръчката и се върнало с две банкноти по 10 рубли и една по пет. Търговецът дал стоката на купувача и му върнал 15 рубли.
Всичко било добре, но след известно време съседът дошъл и заявил, че банкнотата е фалшива. На продавачът нищо друго не му оставало, освен да върне парите.
Въпрос: С колко е бил измамен търговецът?
Време е да извадите сметалото и да хванете молива. Започвайте да пресмятате или по-добре съобразявайте, както ви е удобно. Само не поглеждайте веднага към отговора.
Какво уморихте ли се, обършете челото и пробвайте отново.
Е, няма да ви измъчвам повече!
Отговор: илбур теп и теседавд с.