Как бихме живели без технически приспособления, които носим навсякъде със себе си?
Тогава ръцете и мозъците ни биха били свободни за живо общение. Преди, терминът „общуване с другите“, не се отнасяше до общуването с непознати в социалната мрежа. Първата среща се случваше в училище и ние се влюбвахме реално!
Сега това чувството на удовлетворение от общението се намира в електронна кутия. Съобщение от разстояние, електронна поща, игри, социални мрежи, безсмислено е да изброявам всичко, защото има твърде много развлечения и всяка година се появяват нови програми за устройства, които заемат свободното ни време и внимание.
Загубата на едно води до създаването на нещо друго! Героите сега се намират около екрана на компютъра. Новите смартфони стават идол. Смисълът на живота вече се заключава да си купиш и натрупаш, колкото се може повече миниатюрна електронна техника.
Днес едни джаджи изместват други, с по-нов тип устройство. Пазарът бърза да предскаже „смъртта“ на някое устройство и насочва желанията на потребителя в друго направление. Но джаджите не изчезват, а се трансформират в друго сътояние. Трудно е да се назове нещо, което безвъзвратно си е отишло и повече никога няма да се върне.
Така е устроен пазарът, той не знае какво иска, а се развива в една или няколко посоки. За да бъдем по-точни по оптималното решение на деня.
Това е най-новата „Дарвиновата теория“, произхождат нови видове устройства чрез естествения им подбор, т.е. увеличава се броя на електронните джаджи с максимална приспособимост към пазара. Въпреки, че ние, като потребители, сме склонни да приемем „голям взрив“, който е довел до раждането на джаджите на тази планета.
„Теорията на Дарвин“ в смисъл на „D.Theory“, което е английското съкращение на „теория на развитието на цифровите технологии“, заедно с вас образува колективния мозък – „Darwin Digital Lab“.
Съгласно „D.Theory“ таблетите, смартфоните и всякаква електроника от този вид ще изтласка пасивното разлечение с книгите. А това дали ще стане, времето ще покаже, то е най-добрия съдник за прогнозите на промяната.

Валери просто седеше до нея и я наблюдаваше. По лицето на Сашка се бе изписал страх.

– Едва ли те се слуша за взаимоотношенията с баща ми, – едва каза Сашка и наведе очи.

– В момента нямам друга работа. Може да ми е отполза, – усмихна ѝ се Валери и ѝ намигна.

– Той просто ме ….мачкаше, – започна неуверено тя, – още от самото начало, не физически. Не ме е удрял нито веднъж, но ми се подиграваше, унижаваше ме и винаги ме пренебрегваше. Засрамваше ме пред другите хора. Kогато се опитвах да им отговоря, той им казваше, да не ми обръщат внимание, защото нямам грам мозък в главата си, а след това се смееше и казваше, че се шегува. Вечно ме сравняваше с брат ми, дори и когато вършех нещата по-добре от него. Oгорчаваше ме, а после планираше разни глезотии, които отлагаше в последната минута. Забравяше рождения ми ден. Исках да е доволен от мен, да ми се усмихва. Когато станах на седем се промених. Започнах да му се опълчвам и да споря с него. А така нещата ставаха все по-зле. Той ужасно се ядосваше. Брат ми никога не правеше така, той се примиряваше с всичко.

– Разбра ли защо не те харесва? – попита Валери.

– Някакъв пиян чичо казал на брат ми, че майка ми е подлъгала татко да се ожени за нея, като забременяла нарочно. Той много я мразеше. За това сигурно e мразел и мен. Често си мисля, че той е искал син, но му се е родила дъщеря. Така той останал, докато майка ми му роди момче. Когато брат ми се появил той ни напуснал….. Извинявай, че ти казах, че приличаш на баща ми.

Болката в нея беше утихнала. Тя  му се усмихна и каза:

– Спомням си, как веднъж ми каза, че приличам на майка ти. Тя каква е била?

– Също като теб. Истинска лъвица. Тя бе единствения човек, който ме изобличаваше и ми казваше нещата направо. Едно от нещата, когато порасне човек е, че среща хора, които имат смелостта да му кажат истината, но за съжаление те са много малко. Всеки от нас си живее загърнат в някакъв удобен пашкул. Мисли си, че е велик, невероятно умен и за всичко е прав. Но все някой трябва да разкъса този пашкул, за да осъзнаеш, че нещо не е както трябва и тогава да започнеш да се променяш и изграждаш.

Той докосна рамото ѝ и се взря в очите ѝ. Те излъчваха топлина и неповторим блясък. Това беше същата онази лъвица, която познаваше, но опитомена, готова да обича истински, да прощава, да насърчава и да се изгражда истински.

Тя беше едва на три годинки, когато разбра, че единият ѝ крак е по-къс и по-слабо развит от другия. Често питаше:

– От къде се е появило това? Защо другите деца го нямат?

Един ден баща ѝ каза:

– За всичко, което ти е отнето, ти се дава нещо ценно.

Това ценно нещо за нея беше любовта. Тя бе лъскавата опаковка, гланцовата хартия и копринената панделка, с които порасналото вече момиченце опаковаше нежелания паралич.

Любовта беше нейната утешителна награда. И хората около нея ѝ я даряваха щедро. Отначало тяхната любов я предпазваше да не обръща много внимание на недъга си, а по-късно стана щит срещи неприятните изживявания, с които се сблъскваше.

Така тя не изпита разочарование, когато разбра, че паралича не е дар, а болест, която я е осакатила. Не страдаше, когато се оглеждаше в огледалото и не изпитваше огорчение, когато ѝ казваха:

– Имаш много красиво лице, но кракът ти ….

Тя страдаше само, когато съзираше тъга в очите на майка си.

Любовта във всичките ѝ проявления като грижа, привързаност, нежност, сигурност, удобство и красота, с които околните я обграждаха в дома ѝ, я бранеха от всякакви болести и страдания.

Връщаше се от Ню Йорк, където беше преподавал в тамошния университет. Сиви облачета надничаха през илюминаторите, но той не им обръщаше внимание. Мислите му бяха върху любимото му занимание, за което отделяше много малко време напоследък.

Изведнъж седалката се разтресе и хората се олюляха наоколо. Едва сега забеляза загрижените им лица.

Чу се мъжки глас по уредбата, навярно това беше пилотът. Той съобщи:

– Имаме повреда в единият двигател ……. може да се наложи аварийно кацане.

Мислеше си, че е близо вече до летището, което обуславяше края на пътуването му, но уви …..не.

Жената, която седеше до него много се изплаши. Четиридесет годишна съвсем обикновена на вид, с нищо не привличаща погледа. Смътно си спомни, че по едно време му бе разказвала за работата и съпруга си или нещо от този род, но той само кимаше, а мислеше за съвсем друго.

Когато самолетът силно се наклони, надписът за пристягане на коланите започна да свети настойчиво. Жената в уплахата си го хвана за рамото.

Той също се изплаши. Единствената му мисъл беше, че иска да остане жив след всичко това. Изпадна във паника, когато жената го стисна по-силно за рамото той я изблъска от себе си.

Странно, винаги е смятал, че в критична ситуация инстинктивно ще прояви смелост и ще помага на другите. Но действителността беше много по-различна.

Няколко минути по-късно кацнаха благополучно. Жената не искаше да го погледне. Извърна се настрани и заплака. Не му позволи да ѝ помогне с багажа. Не желаеше да го види.

Лицето му беше мрачно и навъсеното, то явно показваше какво чувстваше в момента.

Как щеше да разкаже на жена си за станалото? Тя и без това го смята за егоист, за човек, който изобщо не му пука за другите.

Колкото и да се напъваше да се представя добре, в критичната ситуация се провали. Трябва да направи нещо, дълбоко в сърцето си той съвсем не се смяташе за егоист.

Взе чантата си и се отправи към към аерогарата. Тълпата го погълна и той забрави за случилото се.

Nora Luther и Pavel Becker са измислили и осъществили доста интересен проект – „Recipe Photography Concep“. Той представлява кулинарни снимки или оригинален фуд-арт.
Всички сме виждали снимки на ястия. В наше време това направление в фотографията е силно развито. Много хора, които имат под ръка фотоапарат или камера на мобилно устройство се опитват да фотографират екзотични или просто красиво направени ястия. Но нищо от тях не може да се сравнява с този проект, защото тези снимки са креативни и печелят вниманието със сложната си техника.
Дизайнерът Nora Luther и фотографът Pavel Becker със своите серийни фотографии са създали истинска готварска книга. За разлика от другите скучни книги с рецепти, тяхната работа е много весела и нагледна.
Recipe Photography Concept е високоскоростна снимка на падащи предмети. Продуктите за едно или друго ястие са надвиснали над тенджери, тигани и дъски за рязане.
Даденият фотопроект е не само интересен, но и свеж, и много сложен за техническо изпълнение. Сложността се заключава, не само в избора на осветяването, разположението, фона, настройката на камерата и т.н., но и от това, летящите предмети да се окажат на определено място в определено време.