Росица се чувстваше наранена и Димитър трябваше да признае това. Той трудно се приспособяваше към характера ѝ, който беше непреклонен и категоричен. Нейното „не“ го стягаше като с клещи. Единственото, което го беспокоеше беше, че тя ще престане да го обича и животът им ще стане непоносим. А това предизвикваше в него гняв.

В главата му още кънтяха, като кошмарен сън, думите ѝ:

– Ти направи живота ми непоносим. Къде беше умът ти, когато бедите връхлетяха семейството ни?

Нима се налагаше не само да се откаже от най-висшите си цели, но да бъде притиснат и от бремето на семейната омраза.

– Роси, – погледна я печално Димитър, – не трябва толкова да се засягаш, когато един мъж е толкова разочарован и раздразнен. Ние с теб не можем да искаме различни неща. Не можем да разделяме твоето щастие от моето. Гневя се, защото не разбирам, че тайните действия ни разделят. Мислиш ли, че бих искал да те засегна? Когато те наранявам, аз наранявам себе си. Никога няма да ти се разсърдя, ако си открита с мен.

– Аз исках само да ти попреча да ни докараш до просешка тояга, – съзлите ѝ отново започнаха да се стичат по побледнялото ѝ лице. – Толкова е унизително да се чувстваш така между познати. По-добре да бях умряла.

Тя говореше и плачеше, а това придаваше на думите ѝ огромна сила в очите на любящия мъж. Димитър придърпа стола си към нея. Със силната си ръка нежно допря изящната ѝ глава и я притисна към бузата си. Започна да я милва по косата, без да отронва дума.

Какво можеше да ѝ каже? Не можеше да ѝ обещае, че ще я предпази от надвисналата нищета, защото не виждаше как може да я предотврати.

Искаше да ѝ прости за всичко, въпреки че осъзнаваше колко е трудно това за него, но беше неизбежно, тя имаше по-слаба природа, а той беше отговорен за нея.

Слънцето залезе и небето потъмня. Една от жените се зае с вечерята. Тази вечер войниците не им донесоха повече храна. Дребна жена с изпити, хлътнали очи предложи малко да изчакат, но един от мъжете добави бързо:

– Не видя ли, че войничетата, които докараха последната група хора, се питаха от къде ще вземат храна за себе си тази вечер?

– Май повече ще ни провърви с жабите в езерото, – добави друг от групата.

Избухна взрив от смях. Изведнъж се открои глас в глъчката, който премина в плач:

– Няма да се върмем вече у дома, – хлипаше едра и яка жена. – Няма, ……тук ще си умрем …

Тя цялата се тресеше от плач. Обикновенно тази жена вдъхваше спокойствие и излъчваше увереност, но сега се бе превърнала в хлипаща, отчаяна развалина.

Останалите потрепераха, сгушиха се един в друг и отчаяно се вслушаха в тишината на безнадежното си положение.

Малко две годишно момиченце се приближи до жена, тя все още викаше и стенеше в плача си. Прегърна я през рамо с малките си ръчички, целуна я по бузата и каза:

– Боли ли те?

Жената кимна. Момиченцето отново я целуна. Изду бузки и духна.

– Вече няма да боли, – радостно обяви детето и разпери пухкавите си длани нагоре.

В очите на жената светна весело пламъче ….. и тя прегърна детето….

Когато Бог създавал жената, той работил до късно на шестия ден. Покрай него минал ангел и го попитал:

– Защо толкова дълго работиш над нея?

Господ отговорил:

– А ти видя ли всички параметри, според които съм решил да я създам? Тя трябва да може да се мие, но да не е от пластмаса. Ще има повече от 200 подвижни детайли. Тя трябва да функционира използвайки всякаква храна. Нужно е да прегръща няколко деца едновременно. Всяка нейна прегръдка трябва да изцелява всичко, от ударено коляно до разбито сърце. И всичко това трябва да върши използвайки само двете си ръце.

Ангелът бил поразен:

– Само с двете си ръце…невъзможно! И това е стандартен модел?! Твърде много работа за един ден….което остане ще довърши на другия ден.

– Не, – казал Господ. – Сега съм толкова близко до завършването на това си творение ……  то ще стане едно от най-любимите ми. Тя сама ще се лекува, ако заболее и ще може да работи по 18 часа без прекъсване.

Ангелът приближил до жената и я докоснал.

– Но, Господи, ти си я направил прекалено нежна.

– Да, тя е нежна, – казал Господ, – но аз я направих силна. Не можеш да си представиш, колко може да понесе и преодолее.

– А тя може ли да мисли? – попитал ангелът.

Господ отговорил:

– Тя може не само да мисли, но и да убеждава и да преговаря.

Ангелът докоснал женската буза….

– Господи,  изглежда това творение тече! Слагаш твърде много тежест върху него!

– Тя не е протекла….това са сълзи, – уточнил Господ.

– За какво ѝ са?

Тогава Господ казал:

– Чрез сълзите тя ще изразява своята мъка, съмнения, любов, самота, страдания и радост.

Това много впечатлило ангела.

– Господи, ти си гений. За всичко си помислил. Жената наистина е изумително творение!

И това наистина е така!

Жената притежава сила, която изумява мъжа.  Тя може да се справи с неприятностите и да носи тежкото бреме.

Тя носи щастие, любов и разбирателство. Усмихва се, когато ѝ крещят. Пее, когато ѝ се плаче.

Плаче, когато е щастлива и се смее, когато се бои.

Бори се със всички сили за това, което вярва.