Флес Ренар, френски драматург, написал комедията „Хляб наш насъщен“, която имала голям успех.

Няколко дена по-късно той срещнал своя колега, писателя Питър Вебер. Вебер завиждал на Ренар и иронично го запитал:

– Ренар, добре ли изпече „насъщния хляб“?

– Благодаря, – отговорил той, – много добре, но ми се струва, че ти май още не си го усвоил?

Той действително не бил го усвоил. Вебер бил раздразнен от това, че приятелят му има такъв голям успех.

Да, хората завиждат един на друг. Завистта създава дискомфорт, поради благополучието и успеха на друг човек.

От завист Каин убил Авел, Исав искаше да си отмъсти на Яков, Саул гони Давид, безброй злини са се случвали в света поради завист.

Завистта и омразата ослепяват разума, помрачават душата, обременяват съвестта, натъжават Бога и развеселяват бесовете.

Бъдете любезни и смирени. Не завиждайте на никого, защото никой не може да има нещо и не може да направи нещо, ако Бог не му е дал.

Късно една вечер при Мюлер, основател на домове за сираци в Бристол, дошъл един човек. При влизането си в стаята той казал:

– Съжалявам, малко късничко идвам, но моето идване не е напразно. Донесох средства за сираците.

И дал на Мюлер няколко златни монети. Когато Мюлер го попитал за името му, той казал:

– Ако това е важно за вас използвайте собствената си фамилия, но ако записвате, пишете „изпратения“ от Господа, защото наистина Бог ме изпрати.

Всички вярвали в приюта, че този човек е изпратен от Господа, тъй като тази помощ била дошла съвсем на време. Децата имали за вечеря, но закуска не можели да си позволят.

Всеки християнин Бог изпраща, за да служи на другите. Служението, което изисква Бог не се ограничава с ритуали, то се прилага цял живот и се подчинява на думите: „Послушанието е по-приемливо от жертвата, и покорността от тлъстината на овни“.

Животът следващ Христос и живот служещ на Бога са неразделни. Да посветиш живота си на Христос, означава да Му дадеш всичко от себе си. Никой не получава награда без да изпълни предначертаното за него. Трудът ражда славата, а за подвига се принасят венци.

Срещайки се с човек, не си мисли с какво може да ти бъде полезен, а как да му послужиш. Любовта не служи на себе си, а на околните. Именно тя е същността на християнския живот.

Бог присъства навсякъде и преизобилства над всичко. Той е невидим, неосезаем. Той е онова, което не се възприема със разума. Не може да бъде ограничен и не е подвластен на времето.

Той е дух, свръх земен, свята тайна. Ето защо за богопознанието няма предели.

До спасението ни води не изследването – що е Бог, а изповедта, че Той съществува.

Едно момиче беряло цветя на високия скалист бряг спускащ се към реката. Един рибар видял как то се надвесило, за да откъсне цвете, което се намирало много по-надолу. Изправило се, опитало се да запази равновесие, но загубило почва под краката си и с отчаян вик паднало в пропастта.

Когато изнесли мъртвото тяло на момичето, в стиснатия му юмрук намерили цвят от мак. Искайки да откъсне това цвете момичето загубило живота си.

Много хора, като момичето, преследвайки бързоувяхващите цветовете на временните удоволствие и забавление, не обръщат внимание, че под краката им няма твърда почва, а хлъзгави пътища, които водят към пропастта.

Това е присъдата на всичко „прекрасно“, което привлича погледа ни в този свят. На външен вид изглежда здраво и вечно, но изведнъж красотата избледнява, силите се изчерпват, славата помръква и дрехите се износват. Всичко в себе си носи разрушителна сила, като неразвито семе, което непрестанно действа и върви към своя край.

Срещаме около себе си постоянно уроци, но ние държим на своето, като слепи, нищо не виждаме. Трябва да отбележим, че слепи или заслепени всичко, което ни заобикаля си има своя край. Често мислим, че сме стъпили здраво и не чувстваме как скоро ще пропаднем, отдадени на днешните безгрижни наслаждения, сякаш те ще продължат вечно.

Помолете Бог да ви отвори очите, за да разберете как стоите, за да не погинете.

Богобоязливи Божий служител в трудните години бил арестуван и заточен, заедно с много християни и невярващи. Много от затворниците умрели от студ и глад.
Веднъж заедно с други затворници бил взет, за да копае дупки за стълбове. На всяка дупка поставяли по един човек и усилена въоражена охрана. Този, който можел да ги обстрелва, бил поставян между двама затворници на разстояние 25 метра от тях.
Земята била замръзнала. Трудно се копаело. Всички били гладни и уморени.
Когато била обявена почивка, Божият служител седнал на замръзналата земя и със сълзи на очи се помолил на Господа:
– Скъпи Татко, виждаш, че съм много гладен, дай ми едно парче хляб, не ме оставяй да умра тук.
Изведнъж чул, че един от пазачите го вика. Той дошъл до него и го попитал:
– Вие ли ме повикахте?
Пазачът го погледнал и казал:
– Имаш ли тук познати?
Мъжът отговорил:
– Моя дом е на няколко хиляди километра от тук и вие знаете, че освен затворниците и пазачите тук няма никой.
Пазачът казал:
– От гората преди малко излезе един мъж, който приличаше на Исус Христос. Такъв съм го виждал в Библията на баба ми, когато бях малък. Той ми каза твоето име и ме помоли да ти предам това.
Във вързопа имало гърне със супа и голям комат хляб. Затворникът се разплакал, а пазачът му казал:
– Не плачи, а седни и се наяж, преди да те повикат за работа. Няма да кажа на никого за това.
Мъжът вдигнал ръце и благодарил на Бога, за бързия отговор на молитвата си.