Н. М. Карамзин пише, че в едно село на Симбирската губерния живеел земеделецът Флор Силин. Той бил трудолюбив човек. Навреме изорал земята и посял, за това това, което се родило при него било по-добро, отколкото при другите.
Дошла година, през която нямало никаква реколта, трева и хляб. Само Силин имал достатъчно хляб, останал от предишната реколта. Всички хора решили, че сега Флор ще се възползва от бедата. Каквато цена за хляба поиска, такава щели да му дадат. Нуждата не допуска да се пазарят.
Флор повикал при себе си бедните селяни и казал:
– Вие нямате хляб, а аз има много. Вземете си, колкото ви е нужно, докато изкарате новата реколта.
Разбрали за предложението на Силин, хора от други селища дошли при него за хляб. Той не отказал на никого.
На следващата година реколтата била добра. Събрали селяните кой колкото дължал на Флор и му го занесли, а той нищо не взел и казал:
– Тази година и при мен се роди много, благодарете на Бога, не на мен. А ако имате излишък раздайте го на бедните.
Хората така и направили.
Човек оказващ щедра помощ на нуждаещите се и бедните, живее със спокойна съвест. А когато застане пред Праведния Съдия ще намери голяма милост и ще чуе думите: „Дойдете вие благословени от Отца Ми, наследете царството, приготвено за вас от създанието на света“.

В притчата за добрият самарянин се разказва, как човек помогнал на друг изпаднал в беда, докато други минаващи от там не му обърнали внимание.
Психолозите Даниел Бастон и Джон Дарли решили да видят  как моралните норми влияят на човек в стресова ситуация.
За целта на една група от студенти от семинарията им разказали притчата за добрия самарянин, а след това ги накарали да идат в съседното здание и да разкажат какво са чули. На втората група било предложено да подготвят изказване за всички възможни случаи за настаняване на работа. Освен това участващите в експеримента били помолени да побързат към дадена аудиторията.
По пътя студенти видели на земята, човек нуждаещ се от помощ.
Оказало се, че тези, които се готвели да разказват притчата за добрия самарянин, реагирали така, както и втората група, участващи в експеримента. На тяхното решение влияело ограничението на времето.
Само 10 % от семинаристите, оказали помощ на пострадалия преди да отидат в аудиторията, където слушали лекция за това, колко е важно да се помага на човек изпаднал в трудна ситуация.
Какво говори това?
Можем да кажем, че с изненадваща лекота се отказваме от религията и моралните си ценности, когато ни е изгодно това.
Хората са склонни да оправдават своето безразличие с думите „това не ме засяга „, „не мога да помогнат с нищо“ или „ще се справят и без мен“. Лошото е, че това не се случва по време на бедствия и кризисни ситуации, а в ежедневието.

Живял някога един еврейски учител Нафтали. При него често идвали за съвет.

Веднъж на вратата му почукал един човек на средна възраст, респектиращ на вид.

– Учителю, – казал той, – вие знаете Тора като никой друг. Вземете ме за свой ученик, искам да изуча Светото писмо.

– Махай се! – сърдито му извикал Нафтали. – Не уча на Писанието такива като теб. – и затръшнал вратата пред него.

Жена му останала изненадана:

– Защо му отказа? Ти обучаваш толкова много, а той изглеждаше порядъчен човек.

– Той не се нуждае от Тора, – отговорил Нафтали. – Ако го науча на Свещеното Писание, той ще се скрие зад него, като мишка в дупка и ще използва знанията си, за да изяви своето превъзходство над другите Той не е готов.

След известно време на вратата му отново се почукало. Това бил млад човек с благородна външност.

– Извинете за безпокойството, тук ли живее учителят Нафтали? – казал той. – Търся знание, светът е така несправедлив и аз искам да го променя. Вземете ме за свой ученик.

– Сбъркали сте вратата, – отговорил равинът. – Тук такъв не живее. Съжалявам.

Жена му го попитала:

– Какво не ти хареса в този? Той иска да направи най-доброто.

– Тези, които се опитват да изменят света, не го познават добре и само ще му навредят, – отговорил равина. – Не разбират какво правят. Разрушават, но не могат да създават. Той не е готов.

След няколко дни отново някой почукал н вратата. Това не бил млад човек и нямал интелигентен вид. Когато видял равина, той се примолил:

– Рави, бихте ли ми помогнали в моята беда? Вижте, аз съм глупав и нищо не разбирам. Има ли лекарство за такава болест?

Зарадвал се равинът, прегърнал новодошлия и го въвел в дома си:

– Влез, – казал му той. – Ти си готов, тебе ще те уча.

Петър изскочи от редакцията и се затича към колата. Навикът цял ден да гледа екрана беше прераснал в привичка на улицата да гледа асфалта. Той не забелязваше хората, но с периферното си зрение засичаше само силуетите им.

– Помогнете ми, моля ви!

Този вик го изтръгна от мислите му: „Шест и половина, почти успявам …… Ако успея да се оправя там на време, в къщи ще стигна навреме…. Да вляза за малко в този магазин …А, не си взех пари…..“

– Моля ви, помогнете ми!

Петър се обърна. Пред него стоеше старица. Тя гледаше право в него. Жената беше слаба с кафеникаво сбръчкано лице. Беше облечена в старо, мръсно, розово палто, явно твърде тънко за сезона в момента. В ръцете си държеше найлонова окъсана торбичка от единият край, на която се показваше хартиена опаковка, навярно някакво лекарство.

– От болницата ме изписаха … А за храна нямам абсолютно нищо…, – примирено каза жената.

Петър с готовност извади портфейла си. Там се мъдреха две стотачки. Извади банкнотите и ги подаде на жената.

Старицата се усмихна, но по погледа й той разбра, че тя ще откаже. Страхуваше се да вземе парите. Колебаеше се. Банкнотите стоящи в протегнатата ръка на Петър, увиснаха във въздуха.

Изведнъж Петър съобрази, че тези двеста лева едва ли биха помогнали на старата жена в този момент. Тя се нуждаеше от друго. Но какво да направи? Ясно. Та тя е човек…..

Изведнъж младежът осъзна какво трябва да направи.

– Елата с мен. Първо ще похапнем, а после ще ви заведа, на едно място, където ще ви дадат нови дрехи.

А после, когато я изпращаше можеше отново да и предложи пари, с които ще се оправи на първо време.

Човек не се нуждае от пари и предмети, а от внимание и любов особено, когато годините са го смазали под тежестта си или беда е пресякла пътя му.

Когато топлата южна нощ, разпръсне на черното кадифено небе безброй елмази, нестинарките запалват огън. Според народната легенда, огънят под открито небе защитава от зли сили, а ако преминеш над него ще погледнеш в друг непознат свят, където няма суета и мръсни помисли. Ще се очистиш от всичко ненужно и ще разбереш същността на нещата. За това смятат, че нестинарките могат да предсказват бъдещето.
Първо те изпадат в транс, сякаш са хвърлили невидим мост към друг свят.
Към догарящия огън пристъпят мъже и жени облечени в дълги бели ризи с икони в ръцете. Под звуците на гайда и тъпан, с отнесен поглед, те започват да танцуват върху въглените, пламтящи в тъмнината. Всеки, който види това за първи път, не може да повярва на очите си. След това няма никакви изгаряния, само пепел, която се измива с вода.
Твърди се, че танца върху горещи въглени е само част от ритуала, в който нестинарът влиза в контакт с покровители и предци. Своето изкуство те предават по наследство, от поколение на поколение. Не може да се откаже от такъв дар, защото ще навлечеш на себе си и на близките си беда.