Павел и Христо вървяха заедно по алеята в парка. Те току що бяха излезли от богослужението в църквата.

Една случайност ги събра. Павел беше в много тежко положение и Христо му помогна. От тогава са неразделни.

Още от самото начало на запознанството си, разбраха, че посещават една и съща църква, но нищо не знаеха един за друг, нито се бяха видели преди.

– До сега разбрал ли си нещо за Исус, което не си очаквал? – попита Павел приятеля си.

Христо се замисли за момент, а след това каза:

– Преди да повярвам, си представях Бог като някой, към когото се обръщаш, когато си в беда. Смятах, че човек не трябва да прекалява в молитвите си, защото може да стане досаден.

– А аз си мислех, че моите молитви са по-незначителни от тези на по-опитните християни, – засмя се Павел.

– Представях си общуването с Бога, което трябва да се осъществява според инструкцията; „Използвай само в спешен случай“, – продължи Христо.

– Сега , когато израствам във вярата си, – каза Павел, – отношенията ми с Бога се задълбочиха.

– Вече съм напълно убеден, че Бог иска да бъде част от моя живот 24 часа, седем дни в седмицата, – каза съвсем уверено Христо.

– Ние сме създадени, за да познаваме Твореца си, – възторжено възкликна Павел.

– Все още ми е трудно да проумея, как Създателят на цялата вселена иска да общува с мен, – каза колебливо Христо, – но знам със сигурност, че Бог ни обича безкрайно.

– Знаеш ли как трябва да отговорим на тази любов? – попита Павел със светнали очи.

Христо замълча, той чакаше да чуе какво ще каже приятелят му по въпроса.

– На тази любов можем да отговорим с молитва, размишления върху Словото Му и непрестанно да се стремим да живеем богоугоден живот.

Станимира се ожени за фермер и се научи да консервира плодовете от богатата им реколта. Тя можеше да прави всякакви консерви от царевица, боб, домати и много други.

Всичко това изисква много обучение и  много работа, но Станимира не се отказа. Трудът даваше  резултати и през зимата тя се наслаждаваше на многото консерви.

Така и ние трябва да съхраняваме Божието Слово в сърцата си, за да черпим насърчение по време на беда.

Когато сме спокойни и нямаме проблеми, Божите думи могат да ни събудят от духовна леност, както киселите и лютиви консерви събуждат нашите сетива.

Обещанията за Божията грижа и любов по всяко време в живота ни е като сладко от уханни плодове.

Запомнянето на стихове бе трудно за Станимира, но тя не се отказваше, защото това променяше сърцето ѝ, като го превръща в хранилище на Божието Слово, от което можеше да черпи мъдрост и любов.

Всичко ставащо в живота с нас, странно делим наполовина. Ако е радост – с приятели празнуваме, а при беда – при мама отиваме.

Заети с работа, ден след ден в поток от суета, ние почти не мислим за нея. Рядко цветя ѝ подаряваме, но своите болки ѝ носим и обидите с нея споделяме.

Бръчките на лицето ѝ сами рисуваме, като забравяме прошка да ѝ поискаме. Толкова рядко майка си прегръщаме, отучихме се да я целуваме.

Понякога забравяме да ѝ се обадим, рядко сядаме да ѝ пишем, a мама все пак ни обича и каквото и да стане, не би ни предала .

Всичко ще прости, обидите забравя, ръце, душа, сърце – всичко ни отдава. Ето, мамо, пак си тръгвам, далеч от твоята любовта… Моля те, прости за всичко и умолявам те живей спокойно!

Веднъж, когато падишахът приемал просители, дошъл един човек застанал в ъгъла и нищо не поискал.

Падишахът погледнал към мъжа и погладил главата си. Човекът се поклонил и прекарал дланта през устата си. Падишаха погалил лицето си, а човекът гърлото. Падишахът докоснал своя корем, а човекът краката си.

– Дарявам на този просител слитък злато, – казал падишахът.

Ковчежникът се подчинил. Мълчаливият молител взел дара и си тръгнал.

Съветникът, който бил дясната ръка на падишаха много се ядосал и попитал господаря си:

– За каква услуга ти така щедро надари бездомния просяк?

– За царска, – усмихнал се падишахът. – Зададох на мъдрия човек три въпроса и получих три отговора.

– Но ние не сме чули, нито въпросите, нито отговорите, – възразил везирът.

– Който има очи ще види, който има ум ще разбере, – усмихнал се падишахът. – Аз погладих главата си и човекът разбра моя въпрос. Попитах го: „Какво най-много ни подтиска?“ – „Празната дума“, – отговори той. „А кой го грози опасност да загуби лицето си?“ – „Този, който своите дни и състояние е прекарал през своето гърло“. „Но нима човек не е роб на своя стомах?“ – попитах аз. „Не, – каза човекът, – за това са дадени крака на човека, за да си търси и намира работа и нищо да не пропусне от чудесата на белия свят“.

Падишахът погледнал придворните и за трети път се усмихнал:

– Полезно е да запомните, изречената пред вас мъдрост: „Устата водят до беди, а краката до храната“.

Когато любовта се разбие на остри камъни, бъдещия живот, още много години тече по инерция. Болката си взема своето, а ти срещаш друг.

Радка се запозна с добро, но тъжно момче. Той бе затворен някак в себе си. Не умееше да се смее.

Този тъжен младеж се казваше Антон. Явно бе преживял нещо, което силно го бе разтърсило.

– Три години и половина тъгува за не състоялата се сватба. Душата му, особено в неделя, го тегли към гробищата, където почива любимата му Ана, – сподели майката на Антон с Радка.

Тя беше добра жена и харесваше Радка. Веднъж между двете се състоя сериозен разговор.

– Радке, ти си добродушна и мила девойка. Боли ме като те гледам как страдаш. Два пъти повече ме боли за сина ми, като знам от какво страда и той.

Радка само въздъхна.

– Той все още обича Ана, – продължи майката на Антон. – Тя беше красиво и нежно създание. Всички я обичахме, но се случи беда. Тя катастрофира преди четири години, малко преди сватбата им с Антон. Може би не трябва да ти го казвам, но не мога повече да мълча. Той те уважава и те цени, но ….

Радка прекрасно разбираше всичко. „Ох, тази любов“, – помисли си тя.

Страшно е, когато се намираш  в центъра на огъня ѝ.

Тъжният младеж не беше дошъл на себе си от сполетялата го мъка, но Радка реши търпеливо да го чака дотогава, докато душата му се успокои.