С баща ми и приятелите му рано сутринта се бяхме изкачили на върха и решихме оттам да идем на езерата. Някой ни поведе натам, ала той познаваше толкова пътя, колкото и всички останали.
През целия ден се лутахме из стръмнините, додето привечер най-сетне съзряхме долу в ниското под нас някакво езеро, синеещо като дъното на котел сред високите канари. И макар това езеро да нямаше нищо общо със търсените езера, решихме да се приютим на брега му, понеже вече мръкваше.
Едва бяхме наклали огън, когато вятърът зафуча, над нас се разнесе грохотът на бурята. От почернялото надвиснало небе рукна пороен дъжд. Нямаше никаква възможност да се скрием от бурята. Наоколо се простираха само ниски хвойнови храсти. Струите на дъжда, гъсти и тежки, връхлитаха отгоре. Над скалистите зъбери с оглушителен трясък святкаха и гаснеха мълнии.
Приятелите на баща ми се опитваха да направят нещо като палатка с един брезент. Опъваха го върху храсталака и по едно време изглежда, че успяха, защото ме навряха отдолу, макар че за мене това нямаше никакво значение. Носех се из мътните горещи въртопи на треската.
Тоя път треската ме бе съборила малко по-грубо, вероятно удвоена от простудата, и аз само като в мъгла усещах боричкането на хората с тежкото платнище, което непрекъснато се пълнеше с вода и което бурята искаше да изтръгне от ръцете им. Наоколо илюминацията продължаваше с пълна сила, а скалите над главите ни се къртеха и търкаляха с трясък надолу. Те се пукаха от смяната на температурата или от грохота на мълниите.
Треската ме носеше и въртеше, увличаше все по-дълбоко в тъмните си въртопи и аз се сещах посред бълнуването, че сега вече сигурно няма да мога да изплувам. Татко ме бе учил, че трябва да прогонвам тия тръпки на самосъжалението.
Накрая усетих, че всичко около мен потъмнява и навярно вече потъвам в най-дълбокото и навярно завинаги…..
Дойдох на себе си с онова чувство на спокойствие и умора, с което се връщаме, ако не сме прекрачили последния праг. През затворените си клепачи усещах нещо светло и топло. Открехнах ги едва-едва. Зазоряваше се. Бурята бе отминала. И върху фона на тъмносиньото утринно небе се издигаше високият и странно бял пламък на накладения огън. Може би бях съвсем изплувал от бълнуването и разтворих клепачите си. „Ще се живее“ – помислих си радостно и ме заля светлина.

Хората се раждат, живеят, женят се, добиват деца, умират и това всичко, като че ли правят на сън. Ако човек не се събуди никога няма да разбере красотата и очарованието на живота.
Една история ми направи силно впечатление. Баща чука на вратата на сина си:
– Сине, ставай, събуди се!
– Не искам, татко.
– Време е за училище, ставай! – крещи бащата.
– Не искам да ходя на училище. – отговаря сина.
– Защо? – недоумява бащата.
– По три причини, – казва сина. – Там ми е скучно, дразнят ме и трето мразя това училище.
Но бащата продължава да упорства:
– Тогава аз ще ти назова три причини, поради който трябва да отидеш на училище. Първо това е твое задължение, Второ ти си на 45 години. И трето ти си директор на това училище.
Станете, събудете се! Вие сте вече възрастни. Оставете играчките за децата.
Единственото, което хората искат е да им върнат играчките. Нима не сте чували реплики като: Върнете жена ми. Върнете ме на старата работа. Върнете ми изгубените пари. Върнете ми доброто име и миналите успехи…..
Това на тях им е нужно. Те искат да получат обратно старите си играчки.
Например хората не желаят напълно да се възстаноявят след боледуване, те искат само утешение, защото лечението е свързано с много болка.
Събудете се! Ако вие не се възползвате от това повикване, съжалявам, никой не може да ви помогне. Една арабска пословица гласи: „Градинските рози и блатните тръни се захранват от един и същ  дъжд“.

Стояха двамата един до друг. Той не искаше тя да си тръгне. И й каза:
– Не се отивай. Обичам те!
– Но ти не ме познаваш…. – смутено каза тя.
Той настойчиво продължи:
– Има два типа мъже. Първите още преди да са се влюбили, се стараят да разберат как тя яде сандвича си, как реши косата си, какви дреболии я притесняват, за какво се гневи на баща си и всякакви други истории-легенди, които се разправят за избраницата му. Другите пък, аз съм от тях, се влюбват, без да знаят почти нищо за девойката.
– Значи си влюбен в мен, защото изобщо не ме познаваш? Наистина ли наричаш това любов?
– Такава е любовта, която дава всичко на човека.
– Значи след като видиш как ям сандвич и с какво си закичвам косата, любовта ти ще секне?
– Не, тогава нашата близост ще се задълбочи, ще се превърне в желание на телата ни, в щастливи спомени, които обвързват.
Настъпи тишина.
– Как така ме обичаш, без да ме познаваш?
– Понеже си красива… Понеже си представям, че ще бъдем щастливи… Понеже ще мога всичко да споделям с теб, без да се срамувам. ….

На една година човек е като цар, носят го и всички го прегръщат и целуват.
На две или три години той е като прасе, което рови из боклуците.
На десет подскача като козле.
На двадесет е като цвилещ кон, кичи се и си търси съпруга. Ожени ли се прилича на магаре, носи тежки товари.
Стане ли баща, добива смелост на куче, за да осигури прехраната на семейството си.
Когато остарее накрая е приведен като маймуна.

Един юноша възроптал против идолопоклонството и баща му го завел при царя. Владетелят посъветвал младежа:
– Щом не искаш да се покланяш на образи, боготвори тогава огъня.
Младият мъж се засмял:
– Тогава по-добре да почитаме водата, тя потушава огъня.
Царя примирено вдигнал рамене:
– Тогава почитай водата.
Младежът не спрял до тук:
– А защо не вятъра, той разпръсква облаците?
Царя незнаейки какво да каже вече, безпомощно добавил:
– Тогава почитай вятъра
Младежът започнал да се залива от смях:
– По добре да почитаме човека, той носи вятъра.
Логиката на този спор ни води само към едно, идеята, че Твореца е създал нас и всичко около нас. Тогава как мислите, на кого трябва да се покланяме?