Вечерта беше много приятна. Гледа с децата „Мики Маус“, а след това ги заведе да пият чай в „Макдоналдс“. Знаеше, че не трябва да ги води там, но децата толкова много обичаха да си хапват картофки от малките картонени опаковки, че той не устоя на изкушението.
Когато се нахраниха той каза:
– Прибираме се веднага в къщи. Спирката е отсреща.
Докато чакаха да пресекат, пред тях спря автобус. Малката го погледна с очакване и каза:
– Нека да се качим, моля те, татко! Само да се повозим малко.
– Но той не е в нашата посока, Лили.
– Няма значение, нали сме във ваканция, можем да позакъснеем малко. Ще бъде толкова забавно, моля те!
Не устоя на молбите на детето и се качиха.
Светлината леко изтъняваше зад близкия хълм и се стопяваше в мрака, като последна надежда. Край тях започнаха да пробягват сгради с осветени витрини и примамващи илюзии.
– Татко, виж мама, – извика Лили. – Ето я пред хотела. С един човек е. Мамо, мамо, мамо в автобуса сме. А, че това е таткото на Мимето.
Викаха от автобуса, но майката не ги чу. Шумът от трафика заглуши гласовете им. Тя не ги и видя, защото в това време леко се надигна и целуна мъжа до нея.
Автобуса тръгна. И докато викаха и махаха, видяха как мъжът я прегърна през кръста и двамата влязоха в хотела.
Децата обзети от тревога погледнаха баща си. Той беше пребледнял. Дъщеря му се намести близо до него, пъхна ръката си в неговата и каза:
– Сигурно са имали някаква работа заедно, – гледаше го плахо, искайки да го успокои по някакъв начин.

Днес отново се качи във влака и потегли. Когато влакът спря на някаква гара той погледна през прозореца и изведнъж чу приятен детски глас:
– Днешният вестник моля, днешният вестник……
Пред него се озова дребно момченце с вестници в ръце.
– Как се казваш? – попита го мъжът, като си купи вестник от него.
– Петър.
– А можеш ли да четеш? – гледаше го весело мъжът.
– О, да!
Момчето макар и бедно облечено, бе чисто и приветливо. Чу се сигнал, влакът скоро щеше да тръгне. Мъжът бързо бръкна в джоба си и извади от там малко Евангелие, подаде го на момчето и каза:
– Ще прочетеш ли тази книга, Петре?
– Да, непременно, обещава ви!
След година той отново мина от там. Видя  отново своя малък приятел. Той беше пораснал, понапълнял, но гласа и очите му бяха привличащи както и преди.
– Много често си мислех за вас, – каза момчето на мъжа. – Вашата малка книжка измени живота в нашето семейство. Баща ми по това време беше останал без работа, но той усърдно започна да чете вашата книжка и под нейно влияние семейството ни започна нов живот с Христос. Баща ми започна добре да печели. Майка ми стана по-весела, а аз можех спокойно да ходя на училище.
Ето какъв добър плод е принесла тази малка книжка, съдържаща в себе си Божието Слово, благодарение на това, че сърцата на хората са се оказали добра почва за неговото възприемане.
Божието слово ни сочи пътя към небето и ни учи как да живеем достойно на земята. То съдържа светлина, живот и мъдрост. Словото на Бога е единствената непоклатима стена в морето от човешки думи в този свят на относителни теории и предположения. То ръководи младите, поддържа старите, засища гладната душа, а на немощния дава сила.

По време на Гражданската война в САЩ един войник ходейки по бойното поле, видял свой приятел сред ранените. Било очевидно, че той няма да живее дълго.
Войникът се навел над приятеля си, дал му вода да пие, избърсал кръвта от лицето му и го попитал:
– Мога ли да направя още нещо за теб, Чарли?
Умиращият младеж знаейки, че края му е близо, мислел за своите любими и близки у дома, за това казал:
– Ако имаш хартия, напиши писмо до баща ми. Ще намеря сили да го подпиша. Моят баща е известен съдия в Севера и ако ти му дадеш писмото ми, той ще ти помогне.
Ето и самото писмо: „Скъпи татко ! Умирам на бойното поле и един от приятелите ми оказа помощ. Ако някога дойде при вас, бъдете любезни с него в името на Чарли.“
После със почти вкоченени пръсти подписал писмото и умрял.
Гражданската война с всичките й ужаси и страдания завършила и войниците се върнали по домовете си. Един от тях с износена униформа отишъл до дома на съдията. Слугите не искали да го пуснат в дома. Той дочакал връщането на съдията в дома му, като държал пред себе си писмото от сина му.
Съдията мислел, че това е някаква молба за помощ и го отблъснал в страни. Войникът отново застанал пред него, като обърнал вниманието на съдията към подписа върху хартията.
Тогава съдията прегърнал войника, въвел го в своя дом и със сълзи на очи му казал:
– Ти можеш да имаш всичко, което моите пари и влияние могат да ти осигурят.
Това направило името на Чарли.
Така и за нас в името на Исус Христос е заключено най-голямото съкровище: прощение на греховете, вечен живот, спасение сега и пълно изкупване на душата и тялото при възкресението.
Цялото наше духовно богатство е в името на Исус.

Върви Ники с баща си. Отдавна не са били така заедно, един до друг. Детето има толкова неща да сподели…., но някак си разговорът не върви. Вървят почти мълчаливо, а погледите им блуждаят наоколо.
Минават край едно училище. Бащата се обръща към сина си:
– Нали това е твоето училище? Харесва ли ти тук?
– Да, – смотолеви синът набързо и наведе глава.
Бащата връщайки се в спомените си назад, продължи с носталгия:
– Преди 20 години и аз учех тук.
Изведнъж момчето се оживи, очите му светнаха.
– Сега разбирам, – каза възторжено детето, – какво имаше в предвид директорът, когато каза, че такъв идиот като мен, не е виждал от 20 години насам.

Един човек откъснал узрял плод от високо разклонено дърво. Разрязал го наполовина и показал сърцевината на сина си.
– Какво виждаш? – попитал бащата.
– Няколко малки семенца, – бързо отговорил синът.
– Вземи едно от тях. Разрежи го и виж какво има в вътре в него.
– В средата няма нищо, – казало учудено момчето.
– Сине мой, – казал бащата, – вътре, където ти нищо не виждаш е скрит животът на това могъщо дърво. На плодовете му се наслаждават хиляди хора. Ако едно от тия семенца падне на добра почва, започва да расте и израства.
Така става с всеки християнин. Колко такива семенца умират, само защото и ние като това момче, не виждаме нищо в тях и не им придаваме значение. На колко добри идеи и пориви не позволяваме да се развиват, защото позволяваме с годините сърцата ни да загрубеят и изгубят чувствителността си.
Духовно израстване е необходимо на всеки вярващ. Духовният растеж започва от там, където под зоркия поглед на Бога, чувствайки неговото присъствие ние се отказваме от изкушенията и отчаянието в скръбта ни, за да изпълним волята Му.