В Дания скоро бе открит парк на динозаврите, където гигантски гущери имат натурален вид и размери. Жителите и гостите на западната част на Ютланд могат да видят представители на изчезнали видове животни. Експонатите били доставени с десетки автобуси.
Програмата е наречена „Разходка с динозаври“. По-рано тя е имала голям успех в Осло. Това било най-доброто мероприятие, което е организирано.
7,3 милиона човека се наблюдавали тези динозаври. Това са хора от Нова Зеландия, Австралия, САЩ и някои страни на Европа.
Външен вид на гигантски гущери са били копирани от животни, които са взели участие в снимките на „Разходка с динозаври“.За реализирането на мащабния проект са помагали холивудски специалисти. Те взели участие в създаване на отделни части от телата на животните.

Чаках сякаш цял ден. По едно време се зададе и дългоочаквания превоз. Трябваше да се кача в автобуса, но се бе натрупала голяма навалица.
Хората се блъскаха с ръце и лакти, с нозе и колене, наместват се, изтикват се един другиго, ругаят се. Така всеки си пробива път и влиза.
За мене е очевидно, че ако искам да се кача, трябва да постъпя като тях.
Но аз тутакси, без никакво колебание, реших:
— Тръгвам пеша.
И все пеша вървя, вече цял живот.

Той изпитваше съжаление към тези възрастни хора, които се преструваха, че живеят в друг век, и заявяваха на всеослушание, че не могат да живеят в своето време.
Желаеха поне за миг да се потопят в очарованието на чуждия живот. Така те явно прикриваха своята вътрешна празнота.
Той си спомни разговора на двете жени в автобуса. Те споделяха радостта си от мечтаенето да бъдат в друга епоха. Какво удовлетворение може да получи човек от въображаемия живот в миналото?
Това е бягство от действителността. Но от какво бягаха по-точно? Може би от неудовлетвореността в себе си?
Всички живеят в непрекъснато напрежение, което не ни оставя на спокойствие нито за миг и стига до страх. Подобно състояние на духа не може да се компенсира с никакви хитрости или модерни технологии.
Може ли само върху това да се гради животът?
Пред него, както и пред другите хора, сега стоеше въпросът как ще живее по-нататък. Дълги години светът бе потопен в страх пред възможността за война. В началото имаше безизходица, бягство от действителността, дори от самия себе си. По-късно чувството на обреченост се притъпи. В глъбините на душата остана само някаква смъдяща рана. Но и нея престанаха да забелязват, свикнаха с тази тъпа болка…
„Няма нищо странно в появата на Мечтателите“, –  рече си той.
Та нали самият той живееше извън действителността, потопил се в света на своите книги и ръкописи.

Проверките бяха зачестили. Магазинерите бяха изтръпнали. Треска тресеше собствениците на малките магазинчета . Мълвата прехвръкнала от съседните села зловещо нашепваше: „Когото хванат, изобщо не му прощават!“
Тази сутрин слънцето едва бе разкъсало облачната завивка, когато един господин, в черен костюм със снежно бяло риза и малко кожено куфарче слезе от автобуса. Очите му скрити под събраните му гъсти вежди, неприветливо оглеждаха малките струпани магазинчета на центъра.
Дали защото беше още рано или хората не бързаха да отварят, но само едно малко магазинче бе отворило вратата си. Мъжът веднага се насочи натам.
Вътре една закръглена жена около петдесетте, подреждаше стоката и бършеше праха по рафтовете. Мъжът се изкашля и грубо отсече:
– Аз съм от……
Жената изтръпна. Тя не чу повечето от думите му, но след като хвърли уплашен поглед към документите, които й представи господина, разбра какъв е.
Още не беше отворила уста, за да му отговори и народа започна да се изсипва в магазинчето й. Толкова много хора не бяха влизали отдавна тук. Тя ги обслужваше и усмивката не слизаше от лицето й. Нямаше време, дори за минута, да обърне внимание на господина.
По едно време хората понамаляха и тя се сети за него. Погледна го и добродушно му каза:
– Господине, идвайте всеки ден!
Мъжът я погледна смаян и си помисли: „Тая да не е мръднала нещо…“
А на глас смутено измърмори:
– Нас обикновено ни гонят, а вие…
Жената усмихнато продължи:
– Вие сте като магнит. Скоро толкова много хора не са влизали в магазинчето ми. Аз едва по 10 лева оборот изкарвах на ден и то ако някой случайно минеше.
Мъжът не знаеше какво да каже. Тълпата от хора напираше в магазина и течеше като неспирен поток, който непрекъснато увеличава обема си. Той затвори куфарчето си, излезе от магазинчето и като ястреб се устреми към другите магазинчета….

Горещият ден изнервяше хората. Не бе по-леко положението и на полицаите опълчени на ярките лъчи на слънцето на кръстовището. Потта се стичаше немилостиво по лицата на мъжете, но те неотклонно следяха минаващите коли.
Спряха автомобил. Явно шофьорът не беше на себе си. Установиха, че е пиян. Написаха му акт, но му дадоха ключовете и го пуснаха в такова състояние да продължи пътя си.
Четиринадесет километра по-нататък  нашият пиян познайник с голяма скорост навлезе в насрещното платно и се вряза в рейс пълен с пътници. Пияният шофьорът  почина на място, а пет пътника с различни травми закараха в болницата.
Трагедия поради недомислие. Как може пиян човек да се пусне да продължи пътя си. Нима е достатъчно само да му се състави акт?
В случая пияният шофьор е заплатил много повече, с живота си.