Женската е ранена и е в много тежко състояние. Удари я кола и тя  падна близо до пътя.
Мъжкият ѝ носи храна. Грижи се  за нея с любов и състрадание.
Донася храна отново и отново, но веднъж я намери мъртва.
Отказвайки да разбере, какво е станало, той се опита отново да я раздвижи…..
Сломен от това, че любимата му е умряла и никога няма да бъде с него, той надава страхотен писък със всичка сила.
Безсилен да направи каквото и да е, стои до нея, смазан от нейната смърт…
Разбирайки накрая, че тя е умряла и повече няма да я види, не се отдалечава от нея потънал в скръб и печал.
Това не е измислена история, а истинска. Появила се по страниците на френски вестници със снимки на фотограф, трогнат от случая.
А много си мислят, че птиците нямат разум и чувства…..

Джеръми Бентъм, британски философ, умрял през 1832 г., завещал своето състояние на Лондонската болница, при едно условие:
Неговото тяло да присъства на всички събрания на членовете на управта.
Неговите останки били облечени в костюм, а на лицето му била поставен восъчна маска.
„Чучелото“ на учения и до сега присъства на всички събрания на управата.

В Израел е доставена поредната пардида ранени сирийци. Всички те са пострадали в гражданската война в своята страна.
Четирима от ранените сирийци били приети в болницата „Пория“ в Тиберия, двама в болницата на западна Галилея в Нахария.
От шестимата, двама са в критично състояние, един е в средно тежко положение, а трима са ранени леко.
През трите години на гражданска война в Сирия болница “ Пория “ в Тиберия е приела 67 ранени, болница в Нахария – 250.
На снимката по-горе е показана болницата „Пория“.

Изпит. Студент от Библейски институт неспокойно се разхождал пред залата, където бил изпитващият.
Накрая влиза с решителна крачка. Застава пред преподавателя и зачакал треперещ въпросите му.
– Какво е праведност? – попитал спокойно изпитващият.
Студентът нервно изтърсил:
– Това е състояние, в което човек може да застане пред Бога без срам и съвест ….

Слънцето прежуряше. Земята бе станала твърда като кирпич. Леко приведена жена бързаше по черния път през полето. Тя носеше ключове, които мъжът ѝ бе забравил, а много му трябваха на работата.

Друг път, когато трябваше да измине по-голямо разстояние, отдалечено от шума и глъчката на хората, тя пееше или се молеше

Но сега всичко беше изсъхнало в нея. Причина за това не беше палещото слънце. Някаква мъка, загнездила се в сърцето ѝ я измъчваше.

Жената разбираше много добре, че за това си състояние, единствено тя е виновна. Тя не издържа повече и там на полето започна:

– Господи, знам че трябва да простя, но не мога… Каква е ползата? …. Прощавам и като се обърна пак същото се повтаря.  Не мога, не ми стигат силите да го направя … чувствам се отхвърлена и пренебрегната, а болката е толкова силна …. Да, зная 70 пъти по 7, но не мога, много ме боли …. Помогни ми!

Чу се тих глас:

– А на мен по-лесно ли ми беше?

Пред нея застана кръста със Спасителя, прикован на него. Пироните болезнено се впиваха в плътта Му. Засъхнала кръв от тръния венец бе оставила следи по лицето Му.

Тя заплака. Издигна поглед към небето и завика:

– Прости ми, Господи и ми помогни!

Бял пухкав облак засенчи палещото слънце. Подухна хладен ветрец. В нея настъпи мир. Сърцето ѝ ликуваше, а душата ѝ пееше.