Сава беше добър майстор. Дали поради тази причина го избраха за  председател на земеделската взаимоспомагателна каса, така и сам не разбра.

На учредителното събрание присъстваха около 150 души. И когато стана дума, кой да бъде председател, всички бяха единодушни:

– Сава Михайлов.

Уж всички бяха съгласни, но само 47 от присъстващите се записаха. за членове.

Някой отстрани мърмореха:

– Да видим какво ще излезе от тая работа, па тогава ще се запишем.

Други сякаш бяха готови, но гаранцията им се стори много голяма.

Тогава Сава каза на въздържалите се:

– Според член 16… от търговския закон, се изисква гаранция, за да се узакони кооперацията.

А Димчо Секулов, който бе избран за заместник председател уточни:

– Нашата кооперация ще бъде зависима от Земеделската банка в града. От там ще ни се казва, колко заем можем да отпускаме на членовете си през годината. А този заем ще се отпуска срещу наличието на петстотин лева гаранция, нива или добитък.

– Абе, много пара е това бе хора, – извика Доньо Сирака.

– Много били, – развика се Цачо Чулака,  – а по-добре ли е да вземаме заем от Цоко кръчмаря с лихва двадесет на сто, а друго е да ти дава кооперацията само с шест на сто.

Петко не се стърпя и се обади:

– Лихварите са кожодери, само с кооперацията ще ги възпрем и укротим.

Горе долу кооперацията тръгна.

Още първата година Земеделската банка им разреши да отпускат на членовете си до 20 хиляди лева. А за третата година, обещаваха и по 200 хиляди.

Срещу това право кооперацията разполагаше с няколко магазина, изкупуваше излишъците на селяните. А от няколко месеца от млякото, което събираха правеха сирене и кашкавал, които се търсеха не само в селото, но и много по-надалече.

Постепенно в кооперацията влязоха повече хора. Всеки член имаше по хиляда и петстотин дялов капитал, макар че беше внесъл имущество за 800 лева.

Едни вземаха заем да си засадят лозе, други да си купят добитък, трети да си направят къща или за да доплатят таксата на ученик в града

Извън взаимоспомагателната каса оставаха още много хора. Те бяха предимно бедни селяни. Такива бяха Рангел и Вичо. По-големият брат Рангел искаше да се отдели от по-малкия, за това обичаше да се шегува:

– И аз, и Вичо нямаме. Две няманета са прекалено много. Ще ги разделим, та дано намалеят.

Дочу Върбан Сиромаха, че се продава къщата Михо Брадваря. Михо живееше сам, но наскоро почина, а децата му се запиляха някъде по градовете.

Обикаляше Върбан, оглеждаше я и си мечтаеше да я купи, но джобовете му бяха празни.

Една вечер както седеше в кръчмата, Върбан сподели мечтата си с гостилничаря:

– В горната махала се продава къщата на Михо с двора, тъкмо за сиромах човек като мен. Но искат хиляда лева. А толкова ми се иска и аз да си имам дом.

Гостилничаря Свилен го изслуша и му каза:

– Слушай Върбане, утре се събира управителния съвет на кооперацията. Намини там, могат нещо да измислят и за теб.

– Щом казва, бай Свилене, ще намина.

– Там хората не са прости, – Свилен потупа по свойски Върбан по рамото. – Ако не друго, то съвет могат да ти дадат.

Върбан стана и като унесе си тръгна.

– Кой знае, може и да ми помогнат, – каза си Върбан.

След това бедният човек се плесна по коляното и извика:

– Ако подадат една ръка, здраво ще работя и няма да се посрамя….

Във фермата се усещаше напрежение. Бяха дошли с апарат, за да проверяват дали има в млякото е вливана вода.

Някои доячи бяха прекалили, затова и бяха глобени.

Когато проверяващите си отидоха пред бригадата доячи застана Атанас. Той бе мургаво момче, скоро се бе оженил и двамата с жена си работеха в кравефермата.

– Колко пъти повтаряме едно и също нещо, – възмути се Атанас. – Не наливайте в млякото вода. С това нищо няма да спечелите.

– Ще увеличим количеството, – обади се Неда, – не всякога ще ни проверяват.

– Та това е пълна глупост, – възнегодува Атанас. – Колко са 20 стотинки на литър повече? Когато сипвате вода в млякото намалявате маслеността му. Освен по количество, на нас ни отчитат каква е маслеността. Мляко с по-голяма масленост ни се заплаща по-скъпо.

– Никой до сега не ни е казвал това, – Скочи Слави.

– Освен това, помислете малко, вашите бащи и майки си купуват кисело мляко от магазина. Повечето са пенсионери с малки пенсии. Когато им предлагаме такова разводнено мляко ние ги ограбваме. Какво ядат тези възрастни хора? Какво ще ядат нашите деца в детските градини?А хората, които работят с отрови и в запрашени помещения, на които им е полага по една кутийка кисело мляко?

– Е, добре, но от високата масленост, ние какво печелим? – скръсти пред гърдите си ръце леля Пена.

– Нека да не доливаме вода в млякото и сами ще се убедите, какво следва от това, – каза Атанас.

Хората неохотно се съгласиха.

Така изминаха три месеца. Доячите от бригадата помнеха думите на Атанас и не доливаха вода в млякото.

Един ден по обяд ги извикаха спешно:

– Всички доячи бързо горе в голямата стая  в пристройката.

Доячите не знаеха за какво ги викат.

– Пак някакво тяхно мероприятие, – измърмори недоволно Благой.

– Ти гледай, да не ни накажат пак нещо, – притеснено извика Донка.

Когато влязоха в голямата стая, която обикновено се ползваше за събрания и различни културни мероприятия, доячите забелязаха че са дошли шефове от големия град.

Работниците от фермата със свити сърца седнаха на столовете.

Васил Добрев се усмихна и каза:

– Извинявайте, може малко да ви притеснихме, но сме дошли за добро. Последните три месеца качеството на млякото  се е повишило. Маслеността му е между 3,6 и 4,3 процента. това са много високи показатели в сравнение с фермите в района. За това сме решили на всеки дояч в зависимост от предаденото мляко и маслеността му да ви възнаградим.

Добрев извади списък и започна да чете имената от него:

– Атанас – 400 лева, Благой 400 лева, Пена 350 лева, ….

Хората от фермата  започнаха да се усмихват, те с благодарност поглеждаха към Атанас. Техният труд бе възнаграден богато.

 

 

Полипите, изграждащи кораловите рифове. Те работят под водата, без да си представят, че поставят основите на нов остров, на който след време ще се появят растения и животни и ще се раждат Божии деца, за да се подготвят за вечната слава като сънаследници с Христос.

Ако в Божиите редове твоето място е незабележимо и уединено, не спори, не се оплаквай, не търси начин да се отклониш от Божията воля, ако Той е определил това място за теб.

Без полипите кораловите рифове не биха се издигнали, а в духовната област при Бога също трябват един вид полипи, работещи далече от човешките очи, но поддържани от силата на Святия Дух с поглед към небето.

Ще настане ден, когато Исус ще раздаде награди. Той не прави грешки, макар за много хора да изглежда неразбираемо, как този или онзи е заслужил такава награда, когато никой не е чувал за техните подвизи.

Спокойно можем да напуснем многолюдното събрание, вдъхновяващи планински връх Тавор, да имаме благословено общение с „праведните“ и да се върнете към нашата обвит в полумрак Емаус или плашещо ни и непривично за нас обществено служение.

На Божията нива осъзнаваме, че мястото определено за нас в ежедневието ни, би трябвало да доведе до действие в близколежаща земя и да имаме пълната победа в нея.

Това бе много тежко време за семейство Ненови. Главата на семейството Тодор Ненов се скара с Пламен, който беше от дълги години приятел на семейството. Никой и не разбра за какво и как стана кавгата, но двамата мъже се сбиха и Тодор падна ранен от нож в гърдите. Той дори не разбра какво точно стана.

Пламен тресна вратата и напусна дома на семейство Ненови. Той не разбра, че Тодор е починал.

Жената на Тодор, Невена се разплака над трупа на мъжа си:

– Какво им стана? Толкова пъти сме помагали на Пламен и на семейството му.

Най големият син на Петър Васил стоеше объркан сред стаята. Той не можеше да възприеме случилото се.  Това убийство, станало пред очите му, го изпълни с непреодолима злоба към Пламен.

– Само да те намеря, – крещеше Васил, – ще ти прережа гръкляна като на пиле.

След това се свлече на пода и се разрида.

По-късно Васил замина за големия град, където живееше леля му. Той искаше да се откъсне от това място, където го спохождаха постоянно страшни кървави картини.

Дори майка му го бе посъветвала тогава:

– Иди при леля си Калина. Надявам се като се откъснеш от това място, да забравиш всичко ….

– Никога няма да забравя, какво направи онзи мерзавец, – Васил удари  с юмрук по масата.

Независимо от всичко той все пак замина  при леля си.

Веднъж Калина предложи:

– Васко, ще дойдеш ли с мен на църква? Ще дойдат много младежи, ще пеят ….

– Никъде няма да ходя, – троснато отвърна Васил.

Леля му само вдигна рамене и го остави. След един час дойде Дамян един от синовете на Калина и като видя киселата физиономия на братовчед си каза:

– Ела с мен, днес ще те запозная с един състав, много хубаво пеят.

Васил вдигна неохотно глава, беше му омръзнало да седи в къщи и да се самосъжалява.

– Добре, – каза той глухо. – Защо пък не!?

Вечерта Дамян поведе Васил към църковната сграда. Васил като видя накъде го води, се смръщи, но нямаше как, бе обещал да присъства на концерта. Той не поиска да седнат напред и двамата братовчеди се настаниха близо до вратата.

Концертът бе хубав. Песните на изпълнителите, все млади момчета, докоснаха сърцата на присъстващите.

Накрая пастирът на църквата прикани събралите се за молитва. Един  мъж от събранието поведе молитвата:

– …..Боже, помогни ни да простим на близки и познати …

Тези думи дълбоко се врязаха в съзнанието на Васил. Изведнъж той осъзна, че трябва да прости на убиеца на баща си. Но устата му седеше затворена …..

Хората наоколо започнаха да свидетелстват, как прощавайки на тези, които са ги наранили, са усетили освобождение в духа си. Васил не можеше да отвори уста, сякаш някой бе стиснал гърлото му и не му даваше възможност да диша. Накрая той не издържа на напрежението, което го притискаше и се разплака.

Божият мир изпълни сърцето му и той каза:

– Господи, помогни ми да простя на Пламен така, както Ти си просил на мен.

У Васко бе настъпила промяна и той възкликна:

– Сега с Божията помощ мога да простя на Пламен и да се моля за него, Готов съм да обичам всеки човек……

 

При един мъдрец идвали ученици от всички краища на страната, за да се учат от него. При едно такова събиране на повече ученици, те хванали помежду си младеж, който крадял.

Те веднага съобщили на мъдреца и помолили престъпника да бъде прогонен. Но мъдрецът не обърнал  внимание на оплакването.

По-късно същият ученик отново бил хванат, че краде. Мъдрецът отново нищо не направил относно жалбите на останалите учащи се.

Това раздразнило учениците и те написали следното писмо:

„Ако не изгоните крадеца, ние всички без изключение ще ви напуснем“.

Когато мъдрецът прочел тези думи, той събрал всички ученици и казал:

– Вие сте мъдри хора. Вие знаете кое е лошо и кое добро. Можете да отидете, където си искате и да учите там. Но това заблудило се момче не може да различава доброто от злото. Кой ще го научи на това освен мен? Той ще остане тук, дори вие всички да си отидете.

Крадецът се разплакал. Всичките му желания да краде изчезнали.