Слънчево, облачно и дъждовно се редуваха и надпреварваха през деня.

Странно, но и в живота на човека могат да се случат такива аномалии.

Сутринта Младен излезе от къщи жизнерадостен, очаквайки денят да бъде изпълнен с успех и удовлетворение, но в училище негови съученици се настроиха срещу него, а после той падна по стълбите и си счупи ръката.

Сега седеше в къщи и си повтаряше на глас:

– Съжалявам, съжалявам, …. не исках така да се получи…..

Баща му влезе в стаята и чу мърморенето му.

– Младене, когато осъзнаеш греха, поискаш прошка и решиш повече да не го повтаряш ….

– Това достатъчно ли е? – нервно реагира Младен.

– Бог не иска да отидем на тридесетдневен пост или каквото да е друго, за да допълним Христовото изкупление. Той ни изобличава за греха, за да привлече вниманието ни, но след иска да продължим напред.

– Да, но пак се чувствам виновен.

– Всички обвинения относно изповядвания грях идват от дявола. Ако все още чуваш обвинителния глас за минал провал, разбери, това не е гласът на Бога. Не забравяй, съвършената любов изпъжда страха.

Младен само въздъхна и тъжно погледна баща си.

– Ние не записваме всичките си грешки, защото сме пуснали миналото и ефектът му върху настоящето, – продължи настървено бащата.

– Да, но аз ги помня, – възрази Младен.

– Ние възлагаме грижите си на Бог и разчитаме на Него да възстанови пропилените години. Очаквайки всичко да се окаже за добро. Господ никога не се разочарова от нас. Той ни обича и знае какъв потенциал имаме.

– Той ме приема, но аз себе си …. не мога.

– След като си простил на другите, трябва да простиш и на себе си. Точно това Бог иска от теб и мен.

На вън бе горещо, но Захари и Стоян седяха на хладно в селската кръчма. Захари надигна чашата пред него и поглеждаше към кръчмаря за още.

Изведнъж тупна с ръка по масата и запелтечи, езикът му трудно се обръщаше в устата му:

– Не мога да преодо .. о .. лея тази зависимост…… С жената се каара .. ме за това пиене, ама на …. Трябва да изпия и това питие.

– Ти слушаш врага на душите ни, – намръщи се Стоян. – Той е баща на лъжата, а ти му вярваш.

– Искаш да кажеш, че няма никаква стойност, – изрепчи се Захари. – Нямам власт на емоциите, гнева и пиенето?

– Виж, – спокойно каза Стоян, – дяволът ти насажда мисли и те влачи към чашката, но ти трябва да имаш последната дума.

– Какво? Не мога да контролирам мислите си? И как според теб реагирам на предложенията на рогатия?

– Съгласяваш се с него …..

– Глуп…… сти! – изръмжа Захари.

– Разбери, – Стоян се опита да го укроти, – дяволът влиза в мислите ти и те влачи към погибел.

– Кво да прая …. според теб? – Захари предизвикателно изгледа приятеля си.

– Избавлението е само едно. Трябва да вземеш в плен тези мисли, – посъветва го Стоян.

Захари махна вяло с ръка, положи главата си на масата и захърка.

Дните се стоплиха и започна да се усеща пролетта. Стопаните подеха дворовете си, за да ги подготвят за сеене.

Венко и Стоил засяха лука и седнаха на припек.

– Какво ще кажеш, ако някой твърди, че е християнин, а не се държи като такъв? – попита Венко.

– Бог поставя специална песен в сърцата на спасените Си деца. Повечето я пеят силно и то до края на живота си, – отговори Стоил.

– А ако песента затихне? – присви очи Венко.

– Е, понякога минава дълго време, в което не се пее Божията песен, – почеса се по главата Стоил, – но истината е, че винаги усещаме кога някой се е доверил на Божията благодат.

– Ами ако човек не вярва, а се преструва доста умело на такъв? – въртеше се неспокойно Венко на мястото си.

– Дали нечия вяра е истинска или не, това не е наша работа, – вдигна показалеца на дясната си ръка Стоил, – но знаем едно, че който се обърне към Господа, се спасява. Нашата задача е да се доверим на Бога, за да призовем децата Му към дома.

– Добре, ще се доверим на Господа, но децата Му са своенравни, а може да бъдат и наранени, тогава? – неспокойствието не даваше мира на Венко.

– Все пак неговите ще чуят гласа му и нещо в тях ще се събуди, – плесна с ръце Стоил. – И когато това стане, те ще започнат да пеят.

Дядото на Невена почина, а бяха толкова близки. Той винаги намираше време за нея, а сега го нямаше.

Добрият старец не бе до нея, а от това болката ѝ ставаше още по-силна.

Изведнъж Невена се върна назад в спомените си. Видя как дядо ѝ я хвана за ръката и я подкани:

– Хайде да отидем на разходка.

Нямаше по-хубаво от това време, когато двамата отиваха някъде. Той ѝ разказваше и я учеше на практични неща, които ѝ бяха необходими в живота.

Старецът имаше един много странен навик. Преди да излязат, той сваляше часовника си и го прибираше в чекмеджето си.

„Вероятно го пази да не го счупи като се разхождаме“, – мислеше си Невена.

Един ден не се сдържа и го попита:

– Дядо защо прибираш часовника си преди да излезем?

Старецът се усмихна и отговори:

– Защото искам да разбереш, колко важни за мен са моментите ми с теб. Просто искам да бъдем заедно и времето да не ни смущава.

Тогава малкото момиченце разбра нещо много важно, на което до тогава не бе обръщало много внимание.

– Ясно, – заяви категорично Невена, – когато другите отделят време за нас, ние се чувстваме ценни.

Забелязали ли сте, че Бог винаги отделя време за нас?

Той отваря ръката си и задоволява желанията на всяко живо същество. Господ е праведен във всичките си пътища и е верен във всичко, което прави.

Винаги е близо до нас и веднага се отзовава на тези, които Го търсят и призовават.

Божията доброта и внимание поддържат живота ни, осигурявайки ни въздух и храна. Това Бог прави за нас, защото е богат с любов.

Създателят на всичко милостиво изработва дори най-сложните детайли на нашето съществуване.

Божията любов е безкрайна. В Своята доброта и милост Той дори е отворил пътя към вечния живот.

Когато се радваме в Неговото присъствие, чуваме тихия Му глас:

– Обичам те много. Просто искам да бъда с теб завинаги и времето да не е от значение за нас.

Живот, в който няма дисциплина, е напълно безотговорен. Има определени граници наложени от етична и морална гледна точка, какво можем да правим и какво не е желателно да вършим. Целта им е да бъдем в безопасност.

Симо беше млад човек, за който дисциплината бе нещо нежелателно и затормозяващо.

Той заявяваше на всеки:

– Много е вълнуващо да живееш на ръба.

– Такава репутация ли ти харесва? – го питаха обикновено.

– Да, такъв съм си, – потвърждаваше Симо – Аз живея на ръба, а така няма да имам никаква възможност да сбъркам.

Един ден чичо Стоил се опита да обори тази невъздържаност у Симо:

– Магистралите имат ограничителни линии, една в средата и по една от двете ѝ страни. Тези линии ни осигуряват безопасност, докато караме колите си. Ако пресечем линията от едната страна ще отидем в канавката. Ако пресечем средната линия, може да срещнем друга кола и да предизвикаме катастрофа. Нима отхвърляш такива ограничения?

– Защо трябва винаги да се съобразявам с това, особено ако няма други коли? – насмешливо попита Симо.

– Колкото и странно да ти звучи, границите и правилата са, за да бъдем всички спокойни. А тези, които ги нарушават не стигат далече.

– Е, чак пък толкова, – усмихна се самодоволно Симо.

– Някой път и теб може да те застигне нещо лошо. Не бъди вироглав.

Симо махна с ръка и отмина.