Долината на река Хунза, граница на Индия и Пакистан, се нарича „оазис на младостта“. Продължителността на живота на жителите на тази долина е 110-120 години. Те живеят и повече от 160 години, 120 година е средната продължителност на живота в района. Те почти никога не се разболяват и изглеждат млади.
Следователно съществува определен начин на живот, при който хората се чувстват здрави, щастливи, не стареят, на 40-50 годишна възраст месните се къпят в ледена вода, даже при -15 градуса. До сто години играят подвижни игри. 40-годишна жена при тях изглежда като девойка. На 60 години са запазили стройността и изяществото на фигурата си. На 65 години все още раждат деца.
През лятото те ядат сурови плодове и зеленчуци, а през зимата сушени кайсии, покълнали зърна и овче сирене.
Има период, когато плодовете не са узрели, той се нарича „гладна пролет“ и продължава от два до четири месеца. През тези месеци, те почти нищо не ядат, но един път на ден пият напитка от сушени кайсии. Този режим на хранене строго се спазва.
Интересното е, че за разлика от съседните народи, външно те приличат на европейци. Според историците, основателите на първите общини били търговци и войни от армията на Александър Македонски, останали тук по време на похода край река Инд.

Силните и ярки черти на човешкия характер лъсват като на длан най-вече в бурни и напрегнати времена.
Какво можеш да кажеш за една река, дето си тече кротко и спокойно, и тук и там по пътя си върти по някое воденично колело? Река, като река! Но ако връхлети буря в планината и водите й се понесат като луди, за тази река ще може да се разкажат много интересни неща.
Как е поваляла например вековни дървета по пътя си и ги е изтръгвала от земята с коренищата им. Как ги е носела на гърба си като клечици. Как е отнасяла мостове и е заливала цели села, като е щадила само църквите и каменните кули.
За такава буйна река могат да се разкажат какви ли не истории, а ако си тече кротко, ще спомен за воденичните камъни, който върти или ще се сетим за невестите, дето избелват прането си с хума покрай плитчините, но за тия неща струва ли да се приказва!

Мъглите гинеха като сънища под острото зрение на слънцето. И там, където през нощта беше страшно, се простираха осветени и бедни пусти пространства.
Земята спеше разголена и мъчителна като майка, от която се е смъкнало одеялото. По река, от която хора пиеха вода, като насън още пълзеше мъгла и рибите, очакващи светлината, плуваха с ококорени очи по самата повърхност на водата.
Оттук до селото оставаха още пет-шест версти, но вече се виждаха неораните ниви около буйната река. Забелязваха се вече и ниски места, където живееха тамошните хора.

Тази местност, той уж знаеше като петте си пръста, но сега зяпна в захлас, запленен от есенната й премяна.
Цялата падина, прикътана между оградилите я от всички страни хълмове със стръмни склонове, представляваше неповторимо и неописуемо съчетание на багри, разточително разпилени тук от Всевишния.
В дъното пъстротата се затваряше от синята стена на скалите, възправили се нагоре и захапали с причудливите си зъбери тичащите по небето пухкави сиви облачета.
— Ех, това е България! — възторжено възкликна мъжът и отново пое нагоре, срещу шумящите по камънаците бързеи на реката.

Един човек вървял покрай реката. Изведнъж той видял, след завоя как реката носи давещо се дете. Той се хвърлил в реката, за да го спасява.
Наблизо минавал друг човек. Той видял станалото и се хвърлил във водата, за да помага.
Трети минувач наблюдавал известно време, след което продължил нататък.
– Къде отиваш, защо не ни помогнеш?
– Виждам, че двамата тук се справяте добре. Ще ида на завоя на реката, за да разбера защо децата падат в реката.