Срещу чуждестранен дипломат, проникнал в чужд дом, не било повдигнато никакво обвинение.за престъпление. Той ударил с колата си оградата, отворил вратата с крак, събрал всички скъпоцености в една торба и ударил стопанина със кана по главата.
На пияният генерален консул сложили белезници, но после го пуснали, защото пострадалия решил да не го съди. Дипломатът можел да бъде наказан за хулиганство, но от това го защитавал международния закон за дипломатически имунитет.
Всички, които са приели Христос като спасител имат имунитет, но от друг вид. Той не ни защитава от светските съдилища, но ни защитава от осъждението съдния ден. Нашият грах има последствия, но не ни лишава от правото да попаднем на небето.
Как ще реагирате на такова снисхождение? Трябва ли да считаме прошката в името на Христос за индулгенция в егоистичния си живот?
Ако вярваме това, което се говори за робството на греха, ако се грижим за тялото и ума си, ако мислим за другите, ако мислим как той е страдал за нас, то не.
Имунитет, което ни дава Христос е даден с една единствена цел: да се покаже колко много Бог ни обича, и да ни обясни, че трябва да живеем за Него и чрез Него.

По-велик е оня, който следва заповедите от любов, отколкото оня, който ги
следва от страх. Изразът на тази любов е „ограда“ издигната около тях, за
да ги зашити от насилие.
За това се препоръчва, когато спазваш една повеля, освен смирение, човек
трябва да е сигурен, че е изпълнил дълга си.
На какво прилича това? На човек, който пази овощна градина. Ако я пази
отвън, цялата е защитена, ако я пази отвътре, защитено е това, което е под
него, а онова зад него остава незащитено.

Това мъничко парче земя излъчваше такова спокойствие, като че ли се намираше в друго измерение.
Златното утринно слънце, шумолящите от вятъра листа, цветята, пеенето на птичките, часовника, дървената ограда, която отдавна трябваше да се боядиса, старата, безмълвно умираща ела, която с всички сили се стараеше да не загуби връзката със своите събратя тревата и цветята…. бяха необикновенни.
Тук нямаха власт никакви хорски вълнения. Всичко вървеше мирно.
Лятото идваше след пролетта, луната сменяше слънцето…
И веднага се усещаше съвсем ясно, че животът е безценен дар. Той не е нещо, което може да бъде оспорвано….

Един ден двамата братя, Иван и Андрей, които живеели в две съседни ферми се скарали. Това бе първият сериозен конфликт от 40 години насам между братята, чиито стопанства били много тясно свързани. Но сътрудничеството им изведнъж свършило.
Всичко започнало с малко недоразумение, което прераснало в обидна и за двамата словесна караница и продължило в мъчително мълчание.
Една сутрин някой почукал на вратата на Иван. На прага стоял дърводелец, който търсел работа. Иван му казал:
– Имам за тебе работа. Погледни този ручей. Той разделя фермата на брат ми от моята. Преди една седмица тук беше поляна, но моя брат премина с булдозер от тук и сега ни разделя този ручей. Той направи това нарочно. Ти ще построиш висока ограда между нас и ще ме избавиш от необходимостта да виждам лицето и фермата му.
Дърводелецът се съгласил и се захванал за работа. Той внимателно измервал, пилил, рязал… изобщо не си губел времето. Към залез слънце, когато Иван се връщал от полето, дърводелецът вече завършвал работата си.
Очите на Иван се опулили, а челюстта му увиснала надолу. Вместо ограда над ручея бил построен мост.
Иван бил много изненадан, когато видял брат си да бърза по моста към него’
– Какво правиш? Ти си построил мост помежду ни след всичко, което направих! – възкликнал Андрей.
Братята се срещнали на средата на моста, стиснали си ръцете и се прегърнали.
Те помолили дърводелецът да остане още да поработи при тях, но той им казал:
– Бих искал, но аз трябва още много мостове да направя.

Както всеки ден той излязъл на разходка с кучето си по улицата. Изведнъж мелезът започнал да се държи неадекватно. Рязко се дърпал настрани, едва не съборил стопанина си, но успял да го изтегли настрани.
Миг по късно на това място паднал къс лед от покрива.
– Основния удар паднал върху желязната ограда, сега тя прилича на хармоника, – споделя Александър, собственикът на кучето. – Ако не беше моя 15-килограмов рошав приятел, щях да прекарам остатъка от живота си в неврологичната болница
След инцидента, кучето е получило за награда парче месо. А собственикът му още не може да се отърси от преживяното.