Старостта не е радост, нали? Това изглежда толкова очевидно, че едва ли някой би си помислил да спори. С възрастта тялото отслабва, влошава се паметта и други когнитивни функции, и в главата пълзят тъжни размисли за „вечността“. Със задълбочаване на старостта, тези симптоми стават по-силни.
Не е задължително депресията, тревогите и влошаването на психическото състояние да съпровождат старостта. Психолози от Калифорнийския университет в Сан Диего изследвали повече от хиляда човека на възраст от 50 до 99 години. Учените искали да разберат как тези хора се отнасят към възрастта си. Дали са тъжни поради нея или са радостни. Трудно е да се повярва, но възрастните са много по-оптимистично настроени, отколкото може да се очаква.
Въпреки лошото физическо състояние, те могат да се радват много повече, отколкото хората си мислят.
Психолозите вземе предвид, разбира се, такива неща като наличието на хронични заболявания, грешки в паметта, и т.н. Ако човек се отличава с по-голяма психологическа стабилност и гъвкавост, то той не тъгува по повод своята възраст, дори и със значителни проблеми във физическото здраве и познавателните способности.  Ако устойчивостта е слаба, то такъв човек възприема възрастта си като трагедия. Това води до склонност към депресия. И колкото тя е по-силна, толкова човек по-трудно възприема възрастта си, дори да е в добро физическо и психическо състояние.
На отношението към старостта влияят степента на образование, семейното положение и т.н. Въпреки това, решаващи са се оказали психологическите черти на личността. Те могат да направят от стареца жизнерадостен оптимист, независимо от физическото състояние.
С други думи, въпреки че отношението към възрастта се определя от схващането на долната част на гърба, кръвното налягане и шума в главата, в голяма степен това зависи от субективната нагласа.
Щастливата старост се обезпечава не само с много пари и деца, а и с по-възприемчиво отношение към настъпващата „възраст“.

В детството сме готови да изживеем нещо невероятно, необикновенно в живота си. И всичко вътре в нас има нагласата и чака кога това ще стане, кога това ще се случи.

Като пораснем вече сме други. Свикнали с лъжите и измамите, сме готови да нападаме и да се отбраняваме. А желанието за простите и добри отношения остават някъде вътре дълбоко в нас.

Как можем да се изменим така, че да се погрижим за другия не според принципа аз на тебе, а ти на мен, но искрено от сърце? Защо използваме другите за собствените си нужди и за собственото си забавление?

Биолозите са стигнали до заключението, че само 2% от мозъка ни работи активно. Останалия потенциал за какво ни е?

2% от мозъкът ни служи, за да получаваме блага лично за себе си. Останалите 98% са предназначени, за да мислим за другите.

Тогава идва въпросът: Какъв е смисълът да мисля, работя и живея само за себе си?