Тъжна есен. Плачеше не само небето, но и дърветата, разделяйки се с вече изгубилите цвета си листа.
А още по-тъжно е, когато знаеш, че любимият до теб умира, а ти оставаш сама.
Тя бе слаба женица. В нея бе заличен всеки полъх на жизненост и надежда. Очите ѝ плуваха в сълзи. В слаба струйка те се стичаха по сбръчканото ѝ лице.
52 години заедно, а сега той си отива ….. оставя я сама.
– Ник, как ще живея без теб? – изплака тя, седнала до леглото му.
Той се размърда под завивката, усмихна ѝ се окуражаващо и тихо прошепна:
– Вземи любовта, която имаш към мен и я разпростри върху околните …..

Ето ви една типична история от живота на математиците.
Когато умирал френският математик Чарлз Босю, около леглото му се събрали приятели и ученици.
Но Чарлз бил толкова слаб, че не можел да отговаря на въпросите им.
Някой от присъстващите отбелязал:
– Вижте, той вече и не диша!
Друг възразил:
– Почакайте! Босю колко е дванадесет на квадрат?
Чул се слаб шепот:
– Сто четиридесет и четири.

Лошо е да си болен.
Баба Нина настина и легна болна от ангина. В дома си живееше сама. Не можеше да става от леглото и плачеше безпомощно.
Тя имаше куче, късокосместо, от неизвестна порода. То стоеше неотклонно до кревата й и я гледаше с безпокойство.
Изведнъж животното, като че ли нещо се сети и излезе от стаята.
След малко се върна. В устата си държеше мазен, миризлив кокал. Вероятно, той е бил скрит за „черни дни“.
Кучето постави кокала на възглавницата и започна да го побутва с носа си към болната жена. Сякаш й казваше:
– Хапни си!
Баба Нина обърса сълзите си. Усмивка заля лицето й. Погали кучето и вече развеселена добави:
– Благодаря! Много си грижовен.

В Китай съществува една интересна традиция. Всяка година се избират 10 човека за герои на страната, постъпките на които са се оказали значителни за обществото. Понякога герои стават и хора, чийто живот е почти незабележим за другите, а после се оказва, че те са пример за целия народ.
Едно младо момиче Мен Пейцз била обявена за такъв герой.
Нейните родители умрели, когато била на 5 години, но я осиновило семейство Лю.
След три години нейната приемна майка се парализирала, а приемния й баща напуснал семейството. Цялата грижа за жената прикована на легло, паднала на осемгодишното момиченце.
Мен готвела, перяла, чистила дома и се грижила за парализираната си майка. Освен това тя успявала да ходи и на училище. Лю успяла да оцелее благодарение на самоотвержните грижите и любов на дъщеря си.
През 2009 г. Мен постъпила в колеж в Линфен. Тя не могла да я остави. За това наела квартира близо до колежа и взела майка си със себе си. След това Лю получила безплатно лечение в близката болница.
След половин година майката можела вече да седи, а дъщеря й вярва, че един ден ще направи и първата си крачка.
Когато журналистите узнали за историята на Мен, за нея научила и цялата страна.
Жителите на Китай били много трогнати от такава самоотверженост.
Питали я:
– Как се справяхте през всичките тези години даже, когато бяхте още съвсем малко момиченце?
Мен отговорила:
– Никога не съм се замисляла за това, просто всеки път търсех изход от поредната трудност. Аз обичам майка си. Радвам се, че станах национален герой, но прекаленото внимание, което ми се обръща, ме притеснява.

В болницата лежала жена. Виждало се явно, че изпитва много силна болка. Тя се мятала от едната страна на другата в леглото и стенела:
– Никой не е страдал като мен.
– О, имало е Един, който е претърпял много повече, – чул се слаб глас.
Той принадлежал на петнадесет годишно момиче в противоположния край на стаята. След минута жената отново простенала:
– Тези страдания, които аз търпя, не са по силите на никой!
– И все пак има един, Който може да ги понесе, – обадил се от тази страна същия слаб глас.
Жената обърнала глава по посока на гласа и казала:
– Вие навярно говорите за себе си?
– Ни най-малко, аз говоря за Исус Христос. Хората го разпнаха с двама разбойници и те Му се присмиваха, но той издържа без да се оплаква.
Настъпило мълчание. Влязла медицинската сестра и донесла освежаващо питие.
– Благодаря, – казало момичето, – а на Него са Му дали оцет, за да утоли жаждата си.
– О, тя говори за Христос, но на мен не ми става по-леко от тези разговори.
– Тихо, – едва казало момичето, – Той бе разпнат за нашите грехове. Понесе наказанието, за да ни даде мир. В Неговите рани ние сме спасени.
Болната жена затихнала. Дали тя е разбрала значението на тези думи за себе си? Дай, Боже!
След няколко дена момичето преминало във вечността.
– Отивам си в къщи, при моя Спасител, – прошепнало то и затворило очи.
Всеки път, когато казваме:
– Ние не можем, – ние забравяме за Исус Христос, с Когото можем всичко.
В Христос християнина има мир във преживяванията си, утешение в скърбите и светлина в окръжаващата го тъмнина. Бог в Исус преобразява нашите стремежи в земни планове, скърбите в радост, разочарованията в постижения, неуспехите в  успехи, загубите в печалби, болките в удоволствия, нашите духовни падения във възходи, всички наши сълзи, тъга и дори смърт в победа.