Гражданските свободи не са били продавани на търг . Те са купувани крадешком, малко по малко. Отначало срещу тях са давали малко олио и захар на най-бедните, после кебапчета и малко вино на средно заможните избиратели, а след това раздавали пари на всеки, който е готов да продаде своя избирателен глас. Това се повтаря в историята нееднократно.
Отначало със съвсем честни намерения се раздават пенсии и помощи на тези, които трябва, но с това честните намерения свършват.
Налице са двете условия от миналото, баснословно богатство с неизбежната корупция и морално разложение, които то носи.
Подкупване на избирателите лишава хиляди хора, неустояли на съблазънта в просяци, протягащи ръка без всякакъв срам.

Преди много години в Балшой театър се представяла операта „Дон Карлос“. Арията на Филип пеел Шаляпин, а на великия инквизитор Василий Петров.
Трябва да кажа, че Петров се възхищавал от гения на Шаляпин, а Шаляпин, от своя страна, високо ценени гласа и талант на Петров.
Преди началото на третото действие Петров казал на Шаляпин:
– Федя, днес ще те надпея!
– Не, Вася, няма да успееш! – засмял се Шаляпин.
– Ще видиш!
– Няма да можеш!
Започнало действието.
Петров, притежаващ силен глас, завършил арията си доста гръмко, като заглушил оркестъра и изпълнил целия театър, от партера до галериите.
За част от секундата Шаляпин осъзнал, че не може да го надмине. За това на великия инквизитор крал Филип неочаквано отговорил шепнешком. В залата буквално, повял зловещ хлад.
Успехът бил пълен и овациите продължили няколко минути.
Когато паднала завесата, Шаляпин шеговито подметнал на Петров:
– Това е! А ти само викаш!

В Неапол живеело момче, което много искало да стане певец.
Първият му учител по пеене сметнал, че той няма глас и се отказал да го обучава.
Момчето се разплакало, но майка му го утешила и го уверила, че той ще стане велик певец.
Самата тя била спестила малко пари, но завела сина си при друг учител.
Похвалата и подкрепата на майката имали решаваща сила.
Това момче бил Енрико Карузо.
Ето ви и изпълнение на този мъж „без глас“:

Един шивач имал страст да си изрязва доста големи парчета плат и други тъкани, които му донасяли клиентите. Съвестта не могла да оправдае действията му, но той не слушал вътрешния си глас и продължавал все така.
Веднъж сънувал, че стои пред Върховния съдия. Той опитвал да се защити като казал:
– Аз съм честен човек и на никого не съм причинил зло.
Но изведнъж пред него се развяло огромно знаме, състоящо се от всички парчета тъкани, които той е взел от клиентите. Тогава той навел глава и повече не казал нищо.
Блед и развълнуван разказал на сутринта страшния сън на учениците си. Помолил ги:
– Когато видите, че имам желание да отрежа парче плат за себе си, напомняйте ми какво съм видял в съня си.
Минало много време. Шивачът все още бил под влияние на съня и на учениците му не им било нужно да му напомнят за него.
Но за беда един от клиентите изпратил скъпа чудесна материя. Съблазънта била голяма и шивачът не устоял. Напразно учениците му напомняли за страшния сън.
– Млъкнете, – казал шивачът, – аз отлично си спомням, че на това знаме нямаше такава материя.
Бедния човек! Той се стараел да убеди съвестта си и оставал във хватката на изкушението.
Съвестта е тихия глас на Бога, нравственото съзнание, моралното усещане у човека, вътрешното разбиране за добро и зло. Това е съкровеното място у човека, в което той одобрява или осъжда всяка постъпка, определя качеството на всяко действие.Тук се заражда чувството подбуждащо към истина и доброта, отвращава от лъжата и злото.
Съвестта е най-добрата нравоучителна книга, която притежаваме. В нея често трябва да се заглеждаме. Нашата съвест е непогрешим съдия, докато не я убием.

При много народи съществува забрана за изговаряне името на умрял човек, поради опасения, че по този начин ще бъде извикан неговия дух или призрак.
Вместо оригиналното име произнасяли някоя неутрална негова характеристика или му давали друго име, както в африканското племе масаи.
При южноамериканските индианци гуахиро всеки произнесъл името на мъртвец, понася смъртно наказание.
В някои австралийски аборигени това табу е толкова силно, че даже живите адаши трябвало да сменат името си.
От уважение към обичаите на местните жители в началото на много австралийски филми и телевизионни програми има предупреждение, че зрителите могат да видят изображение или да чуят гласа на мъртвите.