Последните слънчеви лъчи обагриха листата на дърветата в огнено червено. Водата на реката блестеше като разтопен метал.

Тук там се появяваха светлинки. Сновяха коли и автобуси. Хората се прибираха по домовете си.

Младен седеше на терасата и съзерцаваше гаснещия ден.

Той си мислеше за признанието, което получаваше на работата си, харесванията в социалните мрежи и похвалите на другите.

Усещането бе прекрасно, но внезапно разбра, че това не му е достатъчно и копнее за още нещо.

Като всеки човек и Младен искаше да бъде забелязан и отличен в каквото и да е.

Само врагът на човешката душа може да предлага по невероятен начин съблазънта на парите, влиянието и властта.

Младен не бе изключение, той много пъти се бе молил Бог да направи нещата, както на него му харесваше.

А сега си зададе въпроса:

– Трябва ли да изпитвам Господа по този начин? …..Не съм създаден да бъда Светлината, която е самият Исус, а трябва само да я отразявам…… Да, призован съм да говоря Неговото Слово на другите.

Младен осъзнаваше, че ако се стреми към слава, това означава, че търси нещо, което принадлежи на Създателят.

– Необходимо е да търся самият Него, – продължи разсъжденията си той. – А когато дойдат изкушения от този род? …. Просто трябва да отразя Светлината на Бога и да изговарям Неговите думи. Само така Божията слава ще се изявява.

Младен падна на колене.

– Господи, много пъти опитите да бъда харесван са ми пречили да отразявам светлината Ти. Прости ми. Помогни ми да усещам това лукавство на врага навреме и да те следвам със всичко, което имам в себе си.

Тихомир си припомняше всичко с подробности и дори го обогатяваше всеки път, когато го разказваше на жена си Мартина.

Тя го хранеше с лъжичка като малко дете и отговаряше на всичките му въпроси утвърдително.

– Казваш, че съм спечелил съдебното дело? – питаше за стотен път Тихомир. – И за тази тежка телесна повреда са ми дали …. това са много пари.

– Така е, – съгласяваше се Мартина.

Когато Тихомир се размърдваше, гипсът по него скърцаше. В това многопластие от бинтове той се чувстваше като рак затворен в черупката си.

От време на време някой изохкваше в стаята. Усещаше се мирис на обездвижени мъже и упойка.

На стената бучеше телевизор. Даваха мач, но никой не му обръщаше внимание. Всеки се бе затворил в болките и страховете си за в бъдеще.

– Как се справяш без мен? – питаше Тихомир.

– Трудно ми е, – признаваше си Мартина.

– Не издържам на тези мъки, – тихо шептеше Тихомир, – идва ми да си сложа край на живота.

– Не говори така, – укоряваше го Мартина, – ако не беше ти, онова дете щеше да го премаже камиона.

Тихомир сбърчи нос, но нищо не каза.

– Боли те, че никой не дойде от родителите на онова дете да те види ли? – Мартина се опита да налучка болката му.

– Душата ме боли, – каза тъжно Тихомир. – Нея не можеш да я гипсираш, нито да я увиеш с бинтове. Осакати ли се веднъж, зараства накриво.

Две царевични зърна бяха изпаднали от коша на баба Мара и лежаха кротко на земята.

Едното зърно погледна към небето и започна да мечтае на глас:

– Искам да порасна. Да пусна корени надълбоко в земята и да бъда красиво растение над нея. Ще усещам топлите ласки на слънцето, а росата ще мокри моите листа.

И това наистина се случи с него.

Второто зърно каза:

– Аз се страхувам да пусна корени в земята. Не се знае какво ще срещна в тъмното.

То трепереше цялото.

– Ако от мен израсте нежно стъбло, то може да се повреди, защото насекоми ще го нападнат. Дори и да му се размине това, може да го прекършат и стъпчат с крака.

Накрая категорично заяви:

– Не, по-добре да изчакам по-благоприятни времена.

И второто зрънце остана да чака.

Една кокошка го видя и мигновено го клъвна.

Тази пандемията продължи прекалено дълго. Стефан бе притеснен. Имаше четири милиона и изведнъж ….. фалира.

– Така е, защото всичко бях изградил върху дългове и неправилни решения, – крещеше сам в кабинета си. – Сега банките си искат заемите обратно…. Всичко се срина.

Стефан бе срещал Бога преди, но истински Го опозна, когато започна да пропада надолу.

Така той се научи как да живее без дългове, като се вмества в определен бюджет; да харчи по-малко, отколкото е спечелил; да спестява и да инвестира.

В най-голямата си кризата Стефан ясно чу Божия глас:

– Събуди се, сбъркал си пътя!

Не бе достатъчно пробуждането, необходимо бе и израстване.

Постепенно той осъзна:

– Бог притежава всичко. Моята отговорност е да управлявам Неговите ресурси така, че да Му отдавам слава.

Бог очаква да използваме това, което ни е дал, за да изграждаме царството Му и да оставим наследство, което да Му носи слава и занапред.

Събирането на богоугодно наследство отнема време и усилия. Изисква дисциплина и посвещение.

Това е пътуване, изпълнено с предизвикателства, но си заслужава да го опиташ.

Вятърът разбъркваше и смесваше опадалите листа, както художник боите си. Мярна се самотно куче и се загуби в опадалата шума.

Соня, Видул и Захари крачеха енергично из парка. Тримата водеха ожесточен спор.

– Ако църквите са далече или хората са болни, никой не може да ги задължи да отиват там, – наостри се Захари.

– Ако имат желание …., – опита се да каже Соня.

Но Видул рязко я прекъсна:

– При днешната обстановка, по-добре никой никъде да не ходи.

– Добре, – примирено каза Соня, – не можем да останем на едно и също мнение. Нека да отидем до нашия свещеник Никифор.

– Добра идея, – възкликна възторжено Видул.

– Ще чуем и неговото мнение, но той дали ще ни убеди, че е това е правилното решение, – усъмни се Захари.

– Е, нека все пак да опитаме, – настоя Соня.

Тримата бързо отидоха до близкия храм и се срещнаха с Никифор.

Той ги поздрави и много им се зарадва.

– Какво ви води при мен? – кротко попита свещеникът.

– У нас възникна спор, – започна припряно Видул, – Има много храмове и църкви, но те са доста далече за някои хора.

– За такива е твърде тежко да отиват там, особено ако са болни, – добави Соня.

– Вие какво бихте посъветвали такива хора? – попита Захари.

Свещеникът поглади с ръка брадата си, вгледа се далеч напред пред себе си и каза:

– Когато ме заболи зъб, аз не оставям болката да ме измъчва, като се оправдавам, че зъболекарския кабинет е далеко. Напротив правя всичко възможно да стигна там колкото се може по-бързо.

– Така е, – съгласиха се и тримата.

– Освен това, – продължи свещеникът, – има такива недъзи, които карат хората да отиват на хиляди километри, за да спасят живота си. Ако за човека душата му е безценна, повярвайте ми, той ще отиде навсякъде.