Валентин продаваше недвижими имоти. Днес не му вървеше и в края на деня се ядосваше:

– Отново се провали сделката. Какво стана, нали се бяха съгласили?

Той върна назад и си спомни разговорите с хората, отбеляза реакциите им и откри пропуските си.

– Трудно е да се повярва, но май говорех прекалено много, – каза си той. – Засипах ги с подробности за екстрите, това добре, но споменах за съседите и още много неща, с които може би са им повлияли отрицателно…… И какво направих всъщност? Разубедих ги и те не купиха имота.

Валентин дълго се разхожда в стаята, от време на време разрошваше косата си с ръка и разсъждаваше на глас:

– Трябва да се науча повече да изслушвам хората. Не бива да усложнявам продажбите с потоп от безполезна информация. Защото,…..

Изведнъж той се спря насред стаята, усмихна се и продължи

– ….. когато говоря прекалено много, карам хората да се отказват от сделката или ги предизвиквам да подпишат каквото им предложа, защото им е писнало от моето бърборене, ……. но и в двата случая това е неразумно.

Валентин искаше да бъде полезен на хората. Мъдро да ги съветва, така че да вземат решение, за което по-късно да не съжаляват.

Не искаше да ги сплашва с високото си и настойчиво говорене, защото след това имаше чувство, че се е държал като пълен глупак.

Той осъзнаваше, че хората се нуждаят от мъдър съвет, за да вземат най-доброто възможно решение. Те искаха да вървят в правилната посока, а той искаше да им я осигури.

Васко все още бе дете, но обичаше да кара колело с приятелите си.

Неговото колело нямаше допълнителни екстри, както днешните велосипеди. То имаше само една предавка, а за двигател служеха собствените крака на велосипедиста.

Селището, в което живееше не се славеше с равни улици. Те ту се изкачваха ту слизаха надолу. За това Васил трябваше много да върти, особено по нанагорнището.

Той не се стряскаше, когато виждаше, че пътя стръмно се изкачва нагоре, а натискаше здраво педалите. За да запази инерцията кривеше наляво и надясно, но след доста напъни стигаше върха.

Ще попитате:

– Защо бе толкова упорит в това? Нима не му е идвало до гуша всичко това? Защо не се е отказвал?

Защото спускането бе толкова приятно, че всяка капка изразходвана енергия си заслужаваше удоволствието.

Така е и в живота. Човек се стреми към нещо. Е, разбира се това не е толкова лесно, изисква се усилена работа, продължително време и сериозна дисциплина.

Да си постоянен не е приятно понякога, но е важно. Всеки, който е готов да плати цената, накрая печели.

Освен това, Бог се наслаждава в прехода с теб. Той не те оставя сам. Накрая се радва, защото си останал верен докрай.

Продължавай, бъди дисциплиниран и работи усърдно, това ще промени живота ти към по-добро.

Предстоеше избиране на нов представител за Народното събрание от района. Според новите разпоредби се изискваше да се даде предимство на младите хора.

На насроченото събрание в салона, миришещ на пот и стари гуменки и галоши, се събра доста народ.

Дойде ред и на Слави Овчаров. Той вече не бе обикновен млад човек, а личност със специални качества, обграден от народното доверие.

Слави бе дребен, но пъргав, свенлив и питащ се за какво са го изтъпанели отпред. Въпреки всичко на лицето му бе цъфнала демократична усмивка.

Водещият на събранието прочете биографията му с нагласени „важни“ епизоди от живота му. Бях го нарочили и за главен редактор в местния вестник, за да изпъкне заангажираността му към района, въпреки че пописваше от време на време и то само клюки дочути от пазара в понеделник и кръчмата на центъра.

Дадоха думата на Слави. Той обърса с кърпа потното си чело и с приятен омайващ глас започна.

Първоначално думите му звучаха неуверено, но постепенно Овчаров набра сила, сякаш се напъваше да излезе от костюма си и да остане само със своята непреодолима сърдечност.

– Народът ни не еднократно е подтискан, ограбван и лъган …. Знаете моите предложения – и погледна в листовете пред себе си, – нова болница в селището ни, мост с красиви лебеди над канала, …

– На кого ли ще е нужен , – измърмори под носа си някой от публиката.
– … масови излети, тържествени трапези по празниците ….. Очакват ни щастливи дни в бъдеще, – заключи Слави тържествено сред вялото ръкопляскане на седящите отпред.

Поканеният фотограф щракна няколко пъти, за да запечата събитието, което щеше да заеме първа страница на местния вестник.

След като разтуриха събранието някой и друг от по-старите потупаха бащински Слави по рамото и му пожелаха успех в парламента. Той им се усмихна, въпреки че не знаеше какво всъщност ще прави там.

Бе доверчива лятна нощ. Тя беше просторна и спокойна. Усещаше се мирис на бензин и прахуляк. Звездите едвам се забелязваха от светлината на уличните лампи.

Мракът отдавна бе започнал да навлиза в закоравелите зеници на баба Йордана. Тя почти нищо не виждаше. Пердетата на двете ѝ очи пречеха да се радва на багрите и цветовете.

Някой тихо почука. Тя отвърна:

– Да.

В полумрака влезе момче облечено в бяло. Цялото блестеше. Старицата не се уплаши, а изпита доверие към Него. Влага напои очите ѝ.

– Ти ли си? – попита кротко тя.

– Аз съм.

– Уморена съм вече, – въздъхна тежко Йордана.

– Зная.

– Нетърпелива съм да дойда там … при Теб.

– За това дойдох.

– Аз съм готова, но се притеснявам за моите. Те са разделени. Ако сега си отида, кой ще им помогне да се съберат?

– Времето ….

– О, – въздъхна отново тя, – то само разделя.

– Нима се съмняваш, че ще се погрижа за тях?

– Но те няма да Те потърсят …., но вярвам, че няма да ги оставиш.

Йордана събра ръце пред себе си и каза:

– Простила съм им всичко, време е да си вървя. Няма какво да правя тук вече. Хайде, принеси ме.

И Той я понесе …

Дамян бе добър комшия. Той често посещаваше Петър и го дразнеше с приказките си.

Вечерта Дамян бе забелязал как по-малкият брат на Петър с фучене напусна къщата.

Нещо се бе случило между двамата братя, а Дамян изгаряше от нетърпение да разбере какво е станало.

Той се приближи до оградата и извика на комшията си:

– Петре, защо изгони снощи Слави?

– Каза, че имал някаква спешна работа, за това ни напусна, – Петър обясни без да му трепне окото.

Дамян се направи, че не е чул и още по-настоятелно запита:

– В какво се е провинил този път?

Петър разбра, че този път няма да може да се измъкне и отсече:

– Това си е наша работа.

– Е, ще попитам баща ти, той навярно знае причината, – Дамян го изгледа присмехулно.

– Ако желае, ще ти я съобщи, – натърти Петър.

– В селото се носят слухове, че по цяла нощ се наливаш с алкохол и чакаш да умре баща ти, за да наследиш имота му, – подметна Дамян. – Може би затова държиш брат си далеч от дома.

Петър се засмя уморено.

– Днес си ял лучена супа нали, чичо Дамяне?

Дамян се смая, а Петър продължи:

– Понякога миризмите са по-лоши от слуховете, защото слуховете са безобидни. Те казват нещо само за човека, който ги разпространява.

Дамян изсумтя и се скри в двора си.