Пустинарката снася яйцата си в горещия пясък на Сахара. Лошото е това, че жадните й пиленца няма какво да пият.
Затова мъжкия отлита към някой оазис и се гмурка във водата. Перата му са така устроени, че могат да попиват водата, като гъба за баня. Когато се върне, пиленцата изсмукват водата от перата му. Така получават вода. Лесно, нали?
Мъжкият на пустинарката е грижовен баща, защото за да донесе вода на малките трябва да премине най-малко 100 километра.

Този бръмбар живее в сухата като скелет пустиня Намиб, където не вали месеци наред.
Тогава какво пие щом няма вода?
Това изобретателно насекомо пие мъгла, която се стеле от моретата.
В мъгливите нощи бръмбара застава на главата си край някоя крайбрежна дюна и размахва задните си крачета във въздуха.
Мъглата се кондензира на тялото му и после се процежда в устата му.
Гениално, нали?

Жителите на Лион се събудили на 17 октомври 1846 г. и открили, че градът им е ръждясал.
Какво се е случили?
Далеч в пустинята Сахара вятърът грабнал тонове червен пясък, който по-късно паднал като кървавочервен дъжд над града.
Когато водата изсъхнала, останало покритие наподобаващо ръжда.
Не е чудно , че гражданите са се паникьосали при вида на подобна картина.

Не не се шегувам. Той наистина може да пее.
Как звучи ли? Зависи. Понякога е дълбок, плътен тътен или писклив сопран.
Учените не знаят точната причина, поради която пясъка издава звуци. Според една от теориите това се случва, защото всяко зрънце е обвито с кварц, а той слепва песъчинките.
Когато стъпиш върху пясъчната дюна, ти разпръсваш пясъка и движението ти го кара да пее или да издава някакъв звук. Затова можеш да кажеш, че са пеещи, а не пясъчни дюни.

По средата на едно пътуване хвана треска, която едва не го повали. За няколко дни прекоси толкова много часови зони, че започна да изпушва. Трябваше да издържи още четири седмици преди да легне в собственото си легло.
Ето го и поредното летище. Не беше от хората, които постоянно мърморят „О, бедния аз!“, но в този ден се чувстваше напълно потънал в бездънната яма на самосъжалението.
Когато мина проверката на летището разбра, че изхода се намира на самия край на терминала.
Едва влачеше измъченото си от треска тяло през претъпкания коридор. Забеляза възрастна жена мъчеща се да уравновеси обемистия си багаж. След като я попита към кой изход се е запътила, разбра, че се движат към едно и също място.
Предложи  да поноси тежката й чанта. Жената го изгледа недоверчиво и придърпа по близо багажа до себе си. Той смутено й обясни, че няма лоши намерения спрямо нея. Няколко секунди жената се поколеба, но накрая се съгласи и той нарами тежкия й багаж.
Когато дойде време да се качат на борда, той отиде до мястото, където бе седнала. Вдигна отново багажа й и я придружи до самолета. Намести тежките й чанта и едва тогава потърси своето място.
Наглед дребни неща, но в момента, в който облегна глава на седалката, усети, че се чувствува по-добре.
Самосъжалението, в което бе изпаднал преди минути бе изгубило предизвикателната си сила.