Изкуството за направа на стъкло започва да се развива бързо от 200 г. пр. Хр. Днес има много стъклари в света, но такива като във Венеция няма никъде. Стъклото направено във Венеция е известно по целия свят със своята изисканост и безупречно качество.
За да се направи качествено муранско стъкло е необходимо да се нагрее силиций до течно състояние. Преди да се втвърди, стъклото е много меко. Именно това е времето, когато майсторът започва да извайва съответната форма.
Стъклото от пещта се поставя в специална тръба, която предварително е нагрята. След това стъклото се излива върху стоманен лист и му се придава форма. Стъкларят духа от обратната страна на тръбата за да предаде окончателната форма на фигурата.
За да се създадат и добавят малки детайли към всяко произведение, се използват специални пинцети. След като стъклото се охлади,  може да се види окончателният му цвят.
За да бъде стъклото идеално гладко, стъкларят използва специална лопатка, с която изравнява повърхността му. След изготвяне на желаната форма, стъклото се оставя да изстине до стайна температура. Колкото повече се охлажда толкова по-яко става.
Стъклото може да има различен цвят, за целта му се прибавят различни материали. Например, за да се получи тъмно зелено стъкло се добавя мед, а за да стане синьо кобалт…..
Веницианската техника за производство на стъкло е известна по целия свят. Тя се използва и в другите италиански градове и някои страни на Европа. Производството на стъкло е много дълъг и труден процес, за да се научите на него са ви необходими доста години.

За богатствата на арабските шейхове се разказват фантастични приказки. Те могат да си купят острови, огромни яхти и брилянти. С това никого не можеш да учудиш днес. На шейховете им се е отдало да контролират някои природни явления.
Страхотен експеримент за създаване на изкуствен дъжд в емирство Абу Даби е завършен успешно. Сега жителите на емирството няма да страдат от суша и горещина. Този проект не се е оказал от най-евтините за властите на Абу-Даби. Той струва 11 милиона долара.
Същността на изобретението е, че в специални прибори се натрупват отрицателно заредени йони, а тези частици водят до формирането на дъждовни облаци. Само през 2010г. са били създадени 52 изкуствени дъждове в района на Ал-Аина, втория по големина град в емирството.
„Предизвикани от човешката дейност“ валежите били почти идентични с естествените, те били придружени от градушка, силни ветрове и светкавици. Дори местните жители били объркани и озадачени въпреки, че са свикнали с подобни явления.
Представители на швейцарската компания Metro Systems International, които се занимават с реализацията на проекта заявяват, че напълно контролират тази уникална технология.
Разбира се, такива чудеса струва много скъпо, но проектът е поръчан от емира на Абу Даби и президента на Обединените арабски емирства, едни от най-богатите хора в света, а както изглежда те могат да си го позволят.

Това може да ви звучи като грешка на езика. Навярно според вас те имат муцуни, а не лица. Но истинските любители на животните  биха назовали всяко човешко лице муцуна. Всяка животинка е личност, а там където има личност има и лице. Това доказва със фотографиите си Мортен Колдби. Неговите фотопортрети на животни предават емоционалната сложност на по-малките ни братя. Ако разбира се можем да назовем така слоновете, тигрите и мечките.
Мортен Колдби живее в два града Орхус в Дания и Берлин. След завършването на датската школа по фотография, четири години е асистирал на  известни фотографи, докато не почувствал в себе си сили да открие собствено студио. Сега той е заангажиран с комерческа фотография, предимно фото-реклами, модни снимки и разбира се портрети. В свободното си време фотографа обикаля на мотоциклет планината и зоопарка. Той гледа  не само израженията на животните, но се стреми да ни  ги покаже  в най-добрата им светлина. Фотографът „улавя“ моделите си в момент, когато повечето от лицата им са като човешки и по този начин да ни кара да им съчувстваме и да ги разбираме по-добре.
Гледайки портретите на животни направени от Колдби, само напълно безсърдечен човек може да стреля по елени, да облече кожено палто от вълк или да  хвърли билярдна топка от слонова кост.
Такива снимки са най-добрата пропаганда за по-етично отношение на човека към животните. Никаква зелена реклама не би подействала така силно, както тези фотографии.

Казват, че границата между небето и земята е соленото езеро Салар де Уюни. То се намира близо до малкото селце Niaoyouni, в югозападната част на Боливия, на височина 3650 метра над морското равнище.
Това е най-голямото солено езеро в света, което се простира от изток на запад на 250 километра и от север до юг на 100 километра.
Вътрешната част е покрита със слой от сол достигащ 2-8 метра дебелина. През дъждовния период езерото се покрива с тънък слой вода и се превръща в най-голямото огледало в света. Разхождайки се по него имаш чувството, че ходиш по облаците.

Аванос е много стар град със собствени традиции и история. Първото му споменаване датира от 3000 г. пр. Хр. Днес е известен със саксиите си от минерали и червена глина, които жителите добиват от Червената река. Напоследък името на този град се споменава само във връзка с факта, че в Аванос е създаден единственият музей в света на женски коси. Собственикът на този необичаен музей е Chez Galip.
Музеят се намира в мазето на магазин за керамика. В него буквално висят коси принадлежащи, според думите на собственика, на 16 хиляди жени. Общата експозиция на музея е невероятна. Тук всеки фен на косата може да намери нещо за себе си. А лошата новина е, че експонатите не се продават.
Galip  твърди, че е отрязал всяка къдрица. Как е уговарял жените да се разделят с косите си не споделя, а лукаво се усмихва и загадъчно повдига ръмена. Така че, ако отидете в Турция и имате красива коса, пазете се от този човек, които не знам по какъв начин, но ще се опита да получи коса и от вас, за да попълни колекцията си.
Историята на този странен музей започва преди 30 години, когато любимата Cesana на Galip принудително трябвало да напусне Аванос и да отиде да живее в друг град. На раздяла тя оставила на възлюбения си рус кичур от косата си. Оттогава Galip разказва тази сантиментална история на всички дами посетили магазина му за керамика, а те съчувствайки на мъката му, отрязвали кичур от своята коса. Така той събрал голямо количество женски коси и решавайки да сподели със света тази красота, открил музей на косата.