То бе едно средно голямо човешко сърце. Спокойствие и мир царяха в него.

Един ден към него се зададоха Алчността, Амбицията, Завистта и Гордостта. Те не бяха доволни от състоянието на сърцето и решиха да го нападнат.

Завистта се плъзна в сърцето под прикритието на мрака и злорадо заяви:
– Ще му открадна удовлетворението. Сега ще видите, как ще придобие желание да стане по-добро от другите. Ще поиска по-високи постижение и не на последно място ще пожелае на всяка цена да получи харесващите му се неща.

Не напразно наричат Завистта злокачествена язва и враждебна настройка. Тя бушува като тиранин с бури отвсякъде. Обърква душата и живота на човека. Тази болест на духа налага тежък данък на жертвите си.

Алчността пожела:

– Ще затворя ушите на сърцето за вопъла на нуждаещите се.

Амбицията реши:

– Ще да го овладея и манипулирам, както си желая.

А Гордостта помогна на сърцето да се възгордее и дотолкова го наду, че то щеше да се пръсне.

С тиха стъпка приближи и Ревността. Тя винаги започва с пълни ръце, а след това се движеше с ужас от загубата на нещо.

– Ще се подхраня от страха на сърцето, че ще загуби. Ще го подтикна към борба на живот и смърт, за да запази притежанията си.

Сърцето не очакваше такова нападение. Това бе неприятна изненада за него, но то не се уплаши.

Извика към Господа и Той го освободи.

Бианка и Кевин едва ли някога щяха да се съберат. Тя бяха почти осемдесетгодишни.

Кевин живееше в Дания, а Бианка в Германия.

Всеки от тях бе имал успешен брак преди да овдовеят.

Те живееха на половин час един от друг, но в различни държави.

Запознаха се съвсем случайно. Всеки от тях бе излезнал на поредната си разходка. Влюбиха от пръв поглед.

Започнаха редовно да си готвят и прекарваха доста време заедно.

Дойде 2020 г. и датското правителство затвори граничния пункт поради коронавируса.

Това не спря двамата.

Всеки ден в определено време те се срещаха на една тиха алея. Седнали от двете страни на границата си правиха пикник.

Хората ги наблюдаваха и се учудваха:

– Защо го правят?

– Може би това ги крепи, – защитаваха ги други.

А те се усмихваха един на друг и разясняваха причината за действията си:

– Идваме тук и се срещаме така въпреки забраната, защото се обичаме.

Тяхната любов бе по-силна от границите, по-мощна от пандемията.

Любовта е като огън. Дори много води не могат да я угасят.

А Бог обича всеки от нас с много по-голяма неугасваща любов.

Няколко години след като Стела се ожени за Спас, почувства, че той не ѝ обръща достатъчно внимание.

Когато влизаше в офиса му, той обикновено бе на компютъра.

Стела се опитваше да го заговори, но Спас бе толкова погълнат от това, което правеше, че дори не я забелязваше.

От тази негова реакция много я болеше.

Един ден, когато се разхождаха, Стела му сподели:

– Когато бях малка, баща ми често ме игнорираше, а това предизвикваше болка у мен. Ще ми направиш ли една услуга? Това би ми помогнало да се чувствам обичана.

– Разбира се, – отзова се веднага Спас. – Знаеш, че всичко бих направил за теб.

– Когато вляза в офиса ти, спри за малко и ми обърни внимание, – смутено обясни Стела.

Оттогава, щом влезеше при него, той обръщаше стола, заставаше срещу нея с готовност да чуе какво тя ще му каже.

Стела започна да се чувства обичана и ценена, за това се съобразяваше с неговото лично пространство и не му се натрапваше излишно.

Това бе съвсем малък жест, но оказа огромно влияние в брака на Стела и Спас.

Любовта е избор. Когато поставим другият на първо място, радостта ни ще бъде пълна.

Странни неща започнаха да стават в старата гора. Невидимка бродеше из нея.

Някой безжалостно бе съборил листата на дърветата. Птиците изчезнаха безследно. Вчера ги чувахме и виждахме, а сега ги няма.

Животните започнаха често да се крият. Но Невидимка и там ги намираше. Всичко прекрояваше и променяше по свой вкус.

Тя промени и зайците. Кожухчетата им станаха бели.

Рижата катеричка направи сива, а пъстрите патици бели.

Язовецът, таралежът и енотът толкова се изплашиха, че се скрили в своите дупки, под корените на дърветата и дори носове не показаха навън.

Уплашиха се горските животни.

Всеки ден се носеха все страшни новини. Жабите изчезнаха. Пеперудите и мухите не се виждаха никъде.

Най-много се изплашиха тези, които щяха да се родят през тази годината. Горките, те изобщо не се появиха.

Такова нещо до сега никой не бе виждал.

Дори старата мечка се скри в бърлогата си.

А Невидимка се разхожда из гората и по полето. Тероризираше дърветата. Подухваше силно. Усещаше се хлад. Разкаля земята с проливните си дъждове. Май, че студове поръчваше.

Невидимка изпочупи мостовете на малките рекички, а канавките изпълни с вода.

И никой нищо не може да ѝ направи.

Познахте ли я?

Невидимка е немирната есен.

В края на поляната израсна коприва. Извиси се над тревите и се смути.

– Цветята край мен са красиви, – каза си тя. – Ухаят приятно, а ягодите са изключително вкусни.

Поогледа се и продължи да се оплаква:

– А аз съм съвсем невзрачна. Нямам примамлив мирис, нито ярък цвят, с който да привличам, а и вкусът ми изобщо не може да се нарече сладък.

– Не е голямо щастие да бъдеш красив, – обади се нежно розов цвят. – Забележат ли ни, веднага ни откъсват.

– Нима мислите, че е приятно да ухаеш? Как ли пък не! – прошепна шипката.

– Още по-лошо е да си вкусен, – поклати стъбълцето си горската ягода. – Всеки се стреми да те погълне.

– И какво излиза? – смая се копривата. – Аз съм най-щастливата тук?! Мен никой не ме докосва с ръка, не ме мирише, не ме къса.

– Ние всички завиждаме на спокойния ти живот, – казаха всички на поляната.

– Дори не подозирах, колко съм щастлива, – извика радостно копривата. – Колко ми е хубаво!

Изведнъж копривата се приведе и се замисли:

– Раста и никой не ми обръща внимание, цветовете ми не ухаят, дори да изсъхна, никой няма да си спомни за мен ….

И копривата се разплака:

– По-добре е да не съществувам. Защо ми е да живея такъв живот? Нека се провали и продъни това копривно щастие?

Цветята, тревите и горските ягоди чуха болезненият вопъл на копривата и повече не се оплакваха от своя неспокоен живот.