Пролетта настъпи неочаквано. всичко започна с топящия се сняг, който през деня капеше от покривите, а през ноща застиваше в ледени висулки. Не бяха минали и две седмици, когаъо допълзя черен облак. Той всяваше ужас с вида си. Появата му бе съпроводена от оглушителен гръм.
Старите хора клатеха глава и сматаха, че такова начало на пролетта не предвещава нищо хубаво, а децата и младежите безгрижно се радваха:
– Пролетта дойде!
Това наистина бе странна пролет. Седмица след капчуците се появих гарваните, долетяха и скорци. В гората снега изчезна изведнъж, а полетата и ливадите се напълниха с нови багри. Добитъкът зажаднял за свежа трева и мириса на влажна земя, се разпръсна по ливадите и хълмовете.
И зимата се бе оказала необичайна. Бе много мразовита и измъчи хората много. Много хора бяха замръзнали, една част от тях тежко боледуваха през цялото време.
А пролетта някак  много бързаше. Земята се бе събудила преди обичайния си срок и пороите станаха не навреме.
Дано само всичко свърши добре.

Легна и се замисли. Пред очите му оживя образа на покойната му майка. Спомни си думите й:
– Кое е най мекото нещо на света, сине?
– Пухената възглавница, – й бе отвърнал без да се замисли.
– Не, синчето ми, твоята ръка е най-мекото нещо на света.
Той не беше й повярвал, но после забеляза, че лягайки върху меката възглавница, слагаше ръчичка под бузата си. Да, майка му се бе оказала права.
– А кое е най-сладкото нещо на света? – отново го бе попитала тя.
Тогава той бе изброил всички лакомства, които познаваше, но майка му бе поклатила глава:
– Не , най-сладкото на света е водата.
Майка му и този път се бе оказала права. Каквито и сладки неща да бе ял и пил, когато бе жаден, водата му се струваше по-сладка от всички тях.
Веднъж мака му го попита:
– А какво е щастие?
Бързо и бе казал тогава:
– Да имам голяма къща, като палат.
Майка му бе въздъхнала:
– Не, синко, не. Запомни, че най-голямото щастие на света е да бъдеш свободен.
Тя гледаше в една точка, а очите й се бяха напълнили със сълзи. Думите й бяха докоснали нещо съкровенно вътре в него. И той реши непременно ще бъда свободен.

Един човек живеещ на края на пустинята, посадил в градината си розов храст, който изобщо не цъфтял. Дълго чакал стопанина, но храста така и не цъфнал. И тогава човекът попитал розовия храст:
– Защо не цъфтиш?
– Защо да цъфтя?- удивено попитал храста. – А и защо трябва да цъфтя? Погледни наоколо никой не цъфти, Те са като мен камилски тръни и не цъфтят.
– Но ти не си трън.
– Как да не съм? Аз съм такъв, каквито са и те. Върху мен също има тръни, – отговорил храста.
– Не, ти си розов храст и трябва да цъфтиш, – не се отказвал градинаря.
По много начини човекът се опитвал  да убеди храста, че трябва да цъфти. Показвал му в енциклопедията рози и камилски тръни, доказвал му , че между тях съществува разлика, но нищо не помогнало.
Градинарят нямал повече сили и търпение да убеди храста, за това решил да си купи друг розов храст. Така в градината се появил още един розов храст.
– А, ето още един камилски трън като мен, – казал си първият розов храст. – Сега ще има с кого да си говоря, защото другите камилски тръни са далече и с тях не мога да общувам.
Двата храста бързо се сприятелили. Те си говорили много. Новодошлия разбрал, че приятелят му по някакъв много странен начин е възприел себе си за камилски трън, но въпреки абсурдното му твърдение не спорил с него.
Скоро пролетта дошла, а след нея и лятото. Новият храст цъфнал. Храстът, който се считал за камилски трън се удивил. Той не очаквал такова нещо. Но цветовете на приятелят му били толкова красиви, че стария храст ахнал и на неговите издънки се появили сълзи. При вида на тази красота сърцето му се изпълнило с радост.  Опиянен от нея той разцъфтял.

В продължение на многовековното съществуване на Римската държава, правото е извървяло доста дълъг път на развитие. Първоначално възникнало като право на общините, а по-късно прераснало във всеобщо право на държавите в света. Пълна кодификация на римското право се е извършила след падането на Западната Римска империя, при Юстиниан, император на Източната римска империя.
Амбициозният император, стремейки се да възроди римската държава, решил да я постави на правова основа. Създал специална комисия за изучаване на законите на Римската република и Римската империя, както и известни произведения на римските юристи. Била щателно разгледана и римската правова практика заедно с доказателствата  на римските съдилища. От обработените материали, Комисията премахнала всички остарели, неизползваеми и непригодни за новите условия. В резултат на това се появил правовия кодекс на Юстиниан, в който влизало всичко най-добро от римското право, изразено в ясни закони и правови формулировки.
Създателите на този кодекс утвърждавали, че тези закони са били, за да се съхрани реда в държавата и отношенията между хората.
Кодекс на римското право се превръща в основа за много следващи правни системи. Нейните правила и определения се използват и в съвременното право.

Навярно сте чували как някой се оплаква:
– Паднеш на улицата и никой не идва да ти помогне. Такива са хората.
Равнодушието започва от чуждите деца. Когато на улицата крещят на дете или го бият, на вас ви е все едно. Навярно си казвате: „Това си е тяхна работа. Сами ще се разберат. Може би си го е заслужило…..“
Равнодушието започва от непознатите. Седите на седалката в автобуса и си мислите: „Тази баба подозрително гледа към моето място. Ще затворя за малко очи, тя нека постои, все още е силна“.
Гледате мъж се подпира на стената и какво си мислите? „Тоя какво се подпира? Вероятно се е напил. Ще мина и няма да се меся“.
Там се бият, а вие си казвате: “ Гледай как се бият. Какъв ужас. Ще бягам, току виж и на мен налетели. Може би някой друг ще се обади на полицията, а аз да си вървя по-добре“. Равнодушието започва с чуждата гора, не нашата улица, другите градове……
Хубаво е да караш кола. Надничаш през прозорчето и възкликваш:
– Този боклук какво прави тук?
Представете си, че сте сред природата и барбекюто е вкусно и водата хубава. Време е да си тръгвате.Решавате,  ето тук в голямата трева ще мушна боклука, кой ще го забележи?
Тези хартийки в джоба станаха много. Никой не гледа, ще ги хвърля в тази канавка.
Защо се случва това? Защо всеки се надява, че ако му стане лошо на улицата някой ще му се притече на помощ. Вие виждали ли сте този тайнствен Някой? А в огледалото погледнахте ли?