Високо в планината живеел великан с дъщеря си. Често тя седяла и не знаела какво да прави. Чудела се как да прогони тъгата от себе си. Съседите й били дошли до гуша, а и нямало за какво да разговаря с тях.
Пробвала да слуша музика, да рисува, но нищо не й носело радост. Душата й оставала пуста и студена.
Под краката й множество хора се занимавали с нещо. Тя ги наблюдавала, но не разбирала смисъла на действията им. Те пълзели като мравките напред, назад, но на тях изглежда им било добре.
Да, но тук на върха било скучно. Измъчвала се душата на великанката и тя не знаела какво да прави.
И в един прекрасен ден великанката забелязала как под самите й крака един човек се изкачвал по скалата. Изведнъж с него се случила беда. Паднала лавина от върха и затрупала човека.
Дошла великанката и измъкнала затрупания от снега. Сложила го в пазвата си и така го стоплила. Човекът оживял. Сложила великанката малкия човек до ухото си и разбрала, че й благодари за своето спасение.
Мъжът разказал, защо се е покачил на скалата. Оказало се, че в дома си имал болна жена и малки деца, а нямали за храна нищо. И тогава той излязъл на лов за кози.
Това заинтригувало великанката и тя го помолила да й разкаже още нещо. И започнал бедняка да й разказва за своите мъки и радости. Великанката никога до сега не бе чувала такива истории, дори в интересните книжки. Животът на тези малки хора се оказал по-интересен от всяка приказка и увлекателна книга.
Обикнала великанката този човек и й станало хубаво. Приискало й се да помогне на него и приятелите му. Започнала да вниква в проблемите, притесненията и мъката им.
Всеки ден великанката варяла треви, за да лекува тези хора. Следяла да не ги затрупа някоя лавина.
Хората непрекъснато благодарили на великанката, а тя благодарила на мига, в който съдбата я свързала с тези хора. Сега сърцето й било изпълнено с радост и щастие.

Утро. Светло е и мирише на пролет. Странно на двора е като лято. Независимо от светлинната, спуснатите щори създават впечатление, че навън е нощ.
Тя побърза да стане, да се умие и да се приведе в ред. И ето я пред нас, съвсем открита. По това време на деня тя е такава, каквато е. Обикновенно оставаше сама със мислите си.
Всичко, което си мислеше в момента бе свързано с неопределимото желание да снеме маската на безразличието и апатичността от своето лице. Искаше й се да премахне унинието. Защо да не живее по-ярък и живописен живот от този, който живееше сега?
Бавно вдигна ръцете си към лицето, а в същото време си мислеше: „Струва ли си да махна маската от лицето си“? Може да бъде много болезнено.  Навярно тя е сраснала с истинското й лице.
След като събра волята си, тя направи първия напън. На тези места, къде успя да свали маската от лицето си окончателно, кожата закърви силно. Лицето й бе в белези и ожулвания. Болката, която изпита от видяното, бе много по-голяма от тази, която изпита при сваляне на маската. Страшно е да видиш себе си без маска, целия в белези.
За да не измъчва душата си тя решила да надене нова, по-весела маска „Маската на надеждата“. С нея тя вярваше, че ще стане по-весела и жизнерадостна.
И така тя заживя с тази маска по цял ден. Въпреки това новата маска предизвикваше мазоли и подсещаше за старите рани. Носенето на тази маска всеки ден, ставаше все по-трудно и по-трудно. Но момичето като че ли нехаеше за това. Нали всички са добре и са щастливи, нека я виждат и нея щастлива.
Тя си даде обещание да бъде все така, но не можа да сдържи обещанието си. Един ден маската започна да кърви и да се разрушава. Тези болки бяха още по-жестоки, отколкото преди, но девойката не им обърна внимание.
Когато от лицето й не останало нищо върху, което да надена поредната маска тя се замисли.
Възможно е да е била красива. Кой знае, какво е било истинското й лице? …Но ние познаваме само това лице, което бе покрито с белези….

Те са направени от стъклопласти и спират разрушението на стените при средни по сила земетресения. Не позволяват парчета от стената да паднат на пода при удар.
Материала на тези покрития е изпитан на макети, построени на стоманена платформа върху площ от 35 кв. м. Стените покрити с този материал са издържали на удари от земетресения, при които други сгради се разрушили.
Покритията се състоят от два компонента: здраво фибростъкло и гъвкав полипропиленов материал. Влакната са сплетени в четири посоки. Така се разпределя равномерно енергията по цялата стена и се предотвратява разрушаването.
Разликата с предишните покрития се състои в специалното лепило, с което се прикрепват към стената. То е създадено на базата на полиуретан. В лепилото се използват компоненти с водородни връзки. При земетресение водородните връзки се разрушават, но се установяват нови.
За сега покритието е само за тухлени къщи. По въпроса за бетонните стени немските специалисти продължават да работят.

През последните 6 години мъж живее рамо до рамо с хищник.
Шест години жителят на Мелитопол е възпитавал вълчицата Улим. Той я е спасил от унищожена вълча бърлога. Тогава тя е била съвсем малка и сляпа.
Улим е на 6 години и тежи 35 кг. Храни се с месо. За година изяжда половин тон месо.
Заедно със нея живеят вълкодави. Те са привикнали един към друг. Заедно ходят на разходка нещо, което в природата е невъзможно.
Спасената вълчица признава спасителя си и непрекъснато доказва верността си към него.  Александър е уверен, че по-предан и добър приятел от вълчицата няма.
Това е толкова необикновено приятелство.

Във филма „Аватар“ е показана планета с необикновени растения и животни, които имат необичайна окраска в синьо.
Скоро в градовете на Северна Америка започнаха да се появяват сини дървета. Вина за това  има художникът Константин Димопулос.
Проектът „Преди експлозията“ разтърси целия свят. Едно момиче и нейните последователи със собствените си ръце украсили града, в който живеят, правейки го по-ярък, по-красив, по-необичаен и колоритен, само с ръкоделията си.
Подобен по замисъл е и проектът на Димопулос. Той не е облякъл дърветата в прежда, а ги е разкрасил със син цвят.
Разбира се, той го прави с чисти бои на водна основа, които се отмиват от първия дъжд или вода от маркуч и се преработват в природата за няколко дни без да оставят след себе си вредни вещества.
Първата такава инсталация със сини дървета е създадена в рамките на Биенале 2011 г. във Ванкувър. След това, художникът успява да украси дървета пред правителствени сгради в различни американски градове, включително Сиатъл и Вашингтон.
Смисълът на проекта „Сини дървета“ се заключава в акцентиране на вниманието върху изсичането на гористи масиви по Земята.
Константин Димопулос със своето творчество иска да покаже колко са важни дърветата за нас, че те са свещени за цялата ни планета.