Eдин изкусен художник нарисувал картини и ги предложил на зрителите за оценка. Повечето от картините му се харесвали, част от тях били оценени високо.
Само един обущар видял неточност в една от тях. Ставало въпрос за точност в изобразяване на чифт обувки.
Художникът се вслушал в забележките на обущаря и бързо поправил картината.
Обущаря до толкова се възгордял, че казал:
– Пищяла е неудачно нарисуван, а коляното и целия крак като цяло е много лошо изобразен…
Същото може да се каже и за нас. Правейки нещо добре, ние започваме да преценяваме и онова, от което почти нищо не разбираме

Пазаруването беше изморително и за двамата. Правеха го един път в седмицата. Така снабдяваха дома си с продукти за този период.
Наместиха торбите в багажника и с облекчение се стовариха върху седалките на колата. Най-страшното бе минало преценка, както на качеството, така и на цената на предлаганата стока бе приключила, а „избраното“ се таеше в багажника.
Жената все още премисляше и оценяваше, какво бяха взели и какво бяха похарчили. Все й се струваше, че нещо са забравили да купят, но се успокояваше с мисълта, че в къщи има нещо останало от миналата седмица, така че нещата щяха да се компенсират.
Мъжът запали колата и потеглиха. Всеки бе останал насаме със мислите си. Изведнъж съсредоточената физиономия на мъжът се разтегна от широка усмивка. Гласът му прозвуча весело и шеговито:
– Жена, икономисах 200 лева.
Жената излезе от унеса си и подозрително погледна мъжа си:“ Тоя пък, какво го прихваща. Пак някоя дяволия е измислил, – помисли си тя.“
Мъжът весело и закачливо поглеждаше към жена си, очаквайки нейната реакция. Преди жената да успее, да го попита какви ги е намислил, мъжът бързо изстреля думите си на един дъх:
– Ако на онзи светофар имаше полицай, щеше да ме глоби 200 лева. Минах на червено.
Да се смееш ли или да плачеш. Хората нарушават правилата, като си мислят, че и този път им се е разминало, а утре….?

Веднъж при Бога дошла една жена. Тя била прегърбена под тежестта на един голям чувал. Главата й била наведена напред, а погледът й бил тревожен и бдителен.
– Много си се уморила, – обезпокоил се Господ. – Свали тежестта от раменете си и седни да си починеш.
– Благодаря, нямам много време, аз само за малко, – отговорила жената. – Само искам да помоля и после ще си вървя! През това време всичко може да се случи, а после няма да мога да си простя.
– За какво искаш да помолиш?
– Ако с детето ми се случи нещо лошо…дойдох да те помоля да го спасиш и запазиш!
– Но аз това и правя, – сериозно казал Господ. – Нима съм ти дал повод да се съмняваш в моята грижа?
– Не, но….в живота има толкова много опасности, лоши влияния, остри завои… А той е в такава възраст, че иска всичко да опита, навсякъде да влезе, … да се покаже. Много се страхувам, че ше го отнесе потока…, ще сбърка и ще го боли.
– Е, следващия път ще бъде по-внимателен, защото ще научи нещата по трудния начин и ще разбере какво е болка, – казал Господ, – Това е добър опит! Защо не му даваш да се научи?
– Защото искам да го избавя от болката, – самоотвержено възкликнала майката. – Ето, ти виждаш, аз нося винаги със себе си този чувал със слама, за да го подлагам там, където той може да падне.
– Но той може да падне навсякъде., – замислено отговорил Господ. – Даже от собственото си легло може да падне.
– Да, но има такава пословица „Ако знаеш къде ще паднеш, там би си постлал“ . Така аз се опитвам да го обезопася.
– И ти искаш, аз да го обградя отвсякъде със слама? Добре! А сега погледни.
И Господ направил цяла купчина слама и я хвърлил в света. Сламата попаднала точно в целта, тя обиколила отвсякъде синът на жената, отделяйки го от всякакви опасности и незгоди, от всички съблазни и изкушения, а с това и от живота. Жената видяла как нейния син се опитвал да се движи насам и натам, разтварял сламките и искал да се промъкне през тях, но сламата стриктно се придвижвала около него, готова да смекчи всеки удар отправен към него. Синът се мятал, опитвал да пробие сламената ограда, но накрая се отчаял и се ядосал. Извадил от джоба си кибрит и подпалил сламата. Избухнал огън и картината се изпълнила с дим.
– Сине, – закрещяла жената, – идвам ти на помощ!
– Искаш да прибавиш в огъня още слама? – попитал Господ.  – Имай в предвид, че колкото повече слама поставят родителите, толкова е по-силно желанието да се измъкнат от нея на всяка цена. Ако това не стане, човек може да подпали и живота си. Нали той не знае какво е болка и какво означава да направиш избор….
– Но аз не мога да допусна това! – заплакала жената. – Моят чувал със слама ще го спаси!
– Ти си мисли, че това е чувал със слама, но жестоко се лъжеш, – казал Господ. – В действителност това е чувал с проблеми. Всички ужаси, които си представяш, , всички опасения, които живеят в теб, всичките ти страхове, с които си изпълнена, се намират в този чувал. Всичко, за което мислиш и се тревожиш, набира сила и се разраства, защото ти му даваш енергия за това. Поради това твоя товар е толкова обременен и твоя гръб е уморен…
– Нима, аз не трябва да се грижа за сина си? – в недоумение сбърчила чело жената. –  И това ми го казваш ти, Господи?
– Грижи се, колкото искаш. Това е работа на майката. Но не трябва да се безпокоиш. Аз ще се погрижа за него. Позволи ми да си върша работата. Просто не ми пречи. Но това както разбирам е въпрос на вяра….
– Знаеш ли какво, Господи? – след като помислила жената заговорила. – Ще ми дадеш ли кибритена клечка?
– Разбира се, а какво ще правиш с нея?
– Ще запаля чували с проблемите си, – усмихнала се жената. – И ще  се науча да ти се доверявам истински. Падайки и ставайки, грешейки и поправяйки грешките си, с благодарност приемам и радост и болка. И помогни на сина ми да направи същото.
– Това е правилно решение, – усмихнал се Господ. – Ах, тези тревоги! Огън да ги гори!
– Доверявам ти се и ти поверявам сина си, – шепнела жената, като гледала как чувала с проблеми се превръщал в пепел. Гърбът й се изправил, вдигнала нагоре глава, а погледа й станал ясен и чист. –  Аз вярвам, Господи, че всичко това се случва в полза за самите нас. Сега, аз наистина вярвам!

Лев Сергеевич Термен се е родил в Петербург в руско дворянско семейство с немски и френски корени. Първите си опити по електротехника прави в Петербургската първа мъжка гимназия, която завършва със сребърен медал.
Младият Термен постъпва едновременно в консерваторията и физико-математическия и астрономически факултет на университета.
На обучението му попречила Втората световна война. И той успял да завърши само консерваторията като виолончелист със степен „свободен артист“.
През 1916 г. бил мобилизиран в армията и е изпратен за ускорено обучение в училище по инженерство, а след това на електрически инженерни курсове.
След ареста му заради белогвардейски заговор и освобождаването му, той се срещнал с бащата на съветската физика Абрам Йофе, който му предложил работа в лабораторията и той се съгласил.
Термен получил задача, да се направи радио измерване на диелектричната константа на газове при различни температура и налягане. при тестовете се оказало, че прибора издавал звук, височината и силата, на които зависили от позицията на ръката между кондензаторни плочи.
Така, през същата година, е изобретен първия в света електронен музикален инструмент. Първоначално той е наречен етеротон – звук от въздуха. Скоро той бил преименуван в чест на своя създател терменвокс. Интересното на инструмента било това, че музиката се извличала от него без да се докосва от ръце.
Главната част на терменвокса се явяват два високочестотни вибрационни контура, настроени на обща честота. Електрическите колебания на звуковата честота възбуждат генератор на електрони лампи. Сигнала се пропуска през усилвател и се преобразува в звук.
Външно устройството изглежда като антена и дъга. Именно те изпълняват ролята на вибрационна система.
Изпълнителят управлява терменвокса като изменя положението на ръцете си. Движейки ръката си близо до „антената“,  изпълнителя регулира височината на звука. „Жестове“ във въздуха около дъгата могат да повишават или намаляват силата на звука.

Червеният  кръст се е  превърнал в символ на XIX век.
По време на Френско-австрийската война, швейцарецът Анри Дюнан е толкова впечатлен от това, което е видял на бойното поле, че написва статия, в която задава въпрос: Възможно ли е да се създаде благотворителна организация, за да помогне на ранените по време на въоръжени конфликти.
Публикацията на Дюнан привлича вниманието на Женевското благотворително общество. То създава комитет от 5 човека за практическата реализация на тази идея. По-късно този комитет се нарича Международен комитет на червения кръст.
На първото си заседание, състояло се през 1873 г. в Швейцария този комитет в знак на уважение към страната, запазила неутралитет във войната приел за емблема държавния флаг на Швейцария, но със сменени цветове, т.е. червен кръст на бял фон.
Четирите части на този кръст символизират четирите добродетели: Умереност, благоразумие, справедливост и смелост.