Магда се разболя, но въпреки всичко усмивката ѝ не слизаше от лицето ѝ.

Косата ѝ бе побеляла. Бръчки покриваха бузите ѝ.

Наложи се да полежи известно време, докато се възстанови напълно след боледуването.

Посещаваха я много познати и приятели. Всички знаеха, че съпруга ѝ бе починал преди няколко години, а децата ѝ бяха на работа в чужбина.

Магда скоро щеше да навърши деветдесет и четири години. Не можеше много да се движи, но даваше кураж на всички.

Веднъж я посети племенницата ѝ Вероника и загрижено ѝ каза:

– Лельо, навярно се чувстваш самотна. И сега, когато по-трудно се движиш, това ти тежи още повече. Ще идвам, когато мога, няма да те оставя.

– Не се притеснявай за мен, – усмихна се топло Магда. – Аз не съм сама. Исус е тук със мен.

„Така е, – помисли си Вероника, – тя е приела словата на Исус буквално: „Аз съм с вас през, всичките дни до свършека на века“. Леля истински вярва, че Христовият Дух е с нея“.

Вероника бе потресена от думите на възрастната жена.

По-късно, когато не беше вече при Магда, тя си каза:

– Сигурна съм, че леля ми е изпитала реалността на това обещание. Божият Дух я използва, за да ми каже това. Аз имах нужда да го чуя. Това дълбоко ме докосна и отрезви.

Така Вероника усети утехата на Светия Дух.

Борис притвори поредната автобиография на известен учен и си каза:

– Всеки разказва историите си и обяснява действията си според неговата гледна точка. Този учен използва автобиографията си, за да се оправдае за някои неща.

Брат му Данчо, който чу последните думи на Борис, реагира спонтанно:

– Много лесно разкриваме изкривеното си мнение за себе си. Често сме пристрастни и слепи за своите слабости. Да ти кажа честно всяка автобиография ми се струва съмнителна.

– Никой човек не може да изследва себе си в настоящето, да не говорим за минало. Не можем да бъдем обективни, – отбеляза Борис.

– Забелязал ли си, колко много хората са уверени, че разбират себе си и могат да начертаят своя собствен път? – попита Данчо.

– Но те не разбират, че всички се нуждаем от Божия прожектор, – поклати глава Борис. – Истинското удовлетворение идва, когато Му се доверим. Ние имаме мир, когато се смирим пред Него.

– Имаме шанс в бъдеще, ако изпълваме сърцата и умовете си с Неговото Слово. Не сме лишени от свобода, когато сме чисти пред Неговите очи, – допълни Данчо.

– Да, така е, – съгласи се Борис. – Ние сме изпълваме с Духа Му, когато сме отворени и уязвими пред Него.

Пак препече. Сякаш е юли. Но това не пречеше на дядо Симеон и внукът му Симо да разговарят под големия орех.

Там бе прохладно и удобно на пейката, която старецът бе сглобил от две пънчета и една дъска.

– Представи си, че се разхождаш по земята заедно с Исус, – замечтано се усмихна дядо Симеон.

– Ау, – възкликна Симо, – тогава ще видя с очите си чудесата Му.

– Не само това, – каза старецът. – Ти ще чуеш гласа Му, ще видиш лицето Му, ще почувстваш докосването Му.

– Еха, – подскочи Симо , – прав си, дядо.

– Именно това Той имаше предвид, когато каза: „За ваше добро си отивам ….“

– Какво може да бъде по-добро от Христос с нас? – ококори очи Симо.

– По-добро е Христос в нас чрез Светия Дух. Исус никога не е искал да се опитаме да извървим християнското си пътуване сами или със собствени сили.

– Много от нас живеят живота си, борейки се и стремейки се, често с най-добро намерение, да следват Бог, – отбеляза Симо.

– Да, но го правят по плът, – възрази старецът.

– Тогава как?

– Исус ни е предоставил нов начин на живот чрез Своя Дух. За това всеки ден се молим, Бог да отвори очите и сърцата ни по нов и по-дълбок начин за Светия Му Дух.

Татяна много обичаше дъщеря си. Радваха ѝ се всички. Поля бе жизнерадостно и весело дете. Рядко усмивката ѝ слизаше от лицето.

Дори да е мрачен човек, щом Поля му се усмихнеше, веднага му се подобряваше настроението.

Един ден се разрази силна буря. Всички деца отдавна се бяха прибрали по домовете си, но Поля я нямаше.

Татяна се притесни и тръгна да търси дъщеря си. Какво ли не мина през главата ѝ. Обиколи навсякъде, но не я откри.

Сърцето ѝ се сви и Татяна се разплака:

– Господи, къде е моята малка Поля?

Изведнъж се сети за любимото място на дъщеря си и бързо закрачи натам.

Това бе една малка полянка, обградена от високи дървета.

И Поля бе там. Момичето тичаше и подскачаше под дъжда. Цялата бе подгизнала, но бе щастлива.

Всеки път, когато светкавица раздираше небето Поля поглеждаше нагоре и се усмихваше.

– Какво правиш? – изненадана попита Татяна. – Не те ли е страх от светкавиците? Цялата си мокра, ще настинеш.

– Мамо, виж, аз танцувам, – весело се завъртя Поля, – а Бог ме фотографира.

Тази сутрин Тод се събуди смачкан. Той нямаше никакви изгледи за сносен живот. Чувстваше се безнадежден. Не притежаваше нищо друго освен празния си стомах.

Раменете му бяха отпуснати. Всякакъв израз на гордост бе изчезнал.
Той бе мършав, а погледът му бе безцелно вперен в далечината. На пепелявото му лице се четеше само срам.

Стоеше с другите на пазара и очакваше да го продадат като роб.

Изведнъж се появява мъж с нежни очи. Вероятно той разчете потенциала в този онеправдан човек. Погледна го нежно.

– Нима видях искра в очите на този непознат? – запита се робът. – Вероятно съм се излъгал.

Но надеждата на Тод започна да нараства, когато непознатият плати за него и го прибра в дома си. Облече го и го нахрани богато.

Тод знаеше, не бе нужно някой да му казва, че Господарят му го обича.

Разпознаваш ли някого в образа на Тод? Надявам се.

Това сме ние, които бяхме роби на греха. Стояхме съкрушени без да виждаме изход в нашия мрачен и подтиснат живот.

Но Исус видя нещо ценно във нас и плати за нашата свобода със собствената Си кръвна, там на кръста.

Чрез Христос ние бяхме освободени от робството, но това не е краят, а само началото.

– Защо сме освободени?

– За да Му служим. Да Му отдаваме хвала и слава.