Бивш американски банкер в затвора  е заработил най-малко 104 милиона долара за помощта, която е оказал на данъчните служби за разкриване на укрити данъци.
Американецът е заработил тези милиони чрез доноси, а освен това си е осигурил и освобождение от затвора с по-раншна дата.
Трябва да спомена, че в Америка широко е развита програмата за „осведомители“. Те получават възнаграждение за всяка предоставена информация.
За сега няма данни банкерът да е получил своите милиони.
Той активно е участвал в машинациите на UBS.
След като е признал вината си през 2008 г. е осъден на 40 месеца затвор. Но както виждате той съвсем не се е обезкуражил в затвора.

Ще поживее човек и ще умре. И право казват: „Само трева ще поникне.“
„Но какво от туй, че ще поникне трева? — мислеше си той. — Все пак трябва да се живее, трябва да бъда щастлив.  А как трябва да живея, за да бъда щастлив, и защо не бях щастлив по-рано?“
И започна да си припомня своя минал живот и се погнуси от себе си. Той сам се видя като придирчив егоист, който нямаше нужда от нищо. И продължаваше да гледа зеленината около себе си, залязващото слънце, ясното небе и се чувствуваше все тъй щастлив, както и преди малко.
„Защо съм щастлив и за какво живеех по-рано? — помисли той. — Колко бях придирчив, какво ли не измислях, но не постигнах нищо освен срам и мъка! А ето че нищо не ми трябва, за да бъда щастлив!“
И изведнъж пред него като че се откри нов свят.
„Щастието,  —  каза си той, — щастието се състои в това да живееш за другите. Това е ясно. В човека е вложена нуждата от щастие. Като я задоволяваш егоистично, тоест като постигаш за себе си богатства, слава, удобства за живот, любов, може да се случи така, че обстоятелствата да направят невъзможно задоволяването на тия желания. Кои желания могат всякога да бъдат задоволени, независимо от външните условия? Любовта, самоотрицанието!“
Той толкова се зарадва и развълнува, като откри тази нова истина, че скочи и започна нетърпеливо да търси за кого по-скоро да се пожертвува, на кого да направи добро, кого да обича.
„Нали аз нямам нужда от нищо — мислеше той, — защо да не живея за другите? И заслужава ли да живееш за себе си,  когато всеки миг можеш да умреш, и то да умреш, без да си направил нещо добро“.
Стана му страшно като никога. Той започна да се моли на Бога и се страхуваше само от едно,  че ще умре, без да е направил нещо добро, хубаво, а пък толкова му се искаше да живее, да живее, за да извърши някакъв подвиг на саможертва.
Накрая стигнах до една проста истина. За да бъде човек щастлив, необходимо е само едно — да обича, и то да обича самоотвержено, да обича всички и всичко.

Имало някога по-щастливо време. За него разказват по-старите хора. И в песните се споменават някои неща, и в обичаите има останало от тогава.
Та това старото време още  бе живо, макар и като спомен.
Весело било тогава. Пасбищата били общи и никому не идело на ум, че можело да бъде другояче. А в реките всеки е могъл да хвърля серкме или да залага кош където си ще, на което си иска място. Ако някой кажел:
– Тази река е моя от тук до тук и рибата, дето е във водата, и тя е само моя, — щели да го помислят за луд.
Горите и те били общи, потрябват ти дърва, впрягай воловете и карай, сечи и товари! Всекиму се падало по равен дял орница и всяка къща обработвала своите ниви според хората и силата си. Имаш ли добитък, млади орачи и жътвари, хлябът ще ти стига, дори ще остане. Пък и хората не били ненаситни за земя, нали човек има само две ръце и едно гърло, защо му е повече?
Това били щастливите времена. Жените тъчели, младите гледали добитъка, мъжете обработвали земята, ходели на лов.
Данъците  били колкото да се каже, че има някакъв данък: по някоя агнешка кожа, крина жито, черпак бяла мас.
И дните не препускали бясно, като подгонени от вълци. Времето стигало за всичко.  И да се послуша как пее вятърът в гората и как вие зиме из шубраците, и птиците как чуруликат.  Всичките тези звуци, залегнали в мелодиите, които изкусните пръсти на свирачите извиквали на саморъчно издяланите си инструменти.
Времето стигало на невестите, за да гледат как разцъфтяват горските цветя, как се сливат и съчетават цветовете им в чудни фигури, та ги пренасяли после на становете си, на гергефите си, по шевиците на ризите и престилките си.
Времето стигало за всичко и за работа и за любов, и за сватби и за кръщенки. И затова празниците били чести. Майските дни били посветени на любовта, тогава ставали годежите, а сватбите щом се появи първия лед.
Всички били весели хора и благославяли всяко нещо, което давало плод.
Така живели хората някога и ако трябва да се вярва на песните и на обичаите им, животът им не бил лош. Радостта често ги спохождала, защото вземали от земята само това, което им трябвало и без което не могли. И защото не вървели срещу природата, а нагаждали живота си според нейните закони.

Вдигна глава и започна да наблюдава втренчено нощните пеперуди, които се виеха над пламъчето на свещта и падаха в него.
— Глупачки! Глупачки! — каза той. — Къде летите? — Той стана и с дебелите си пръсти започна да пъди пеперудите.
— Ще изгориш, глупаче, ей тука хвъркай, място много, — бъбреше той с нежен глас, като се мъчеше да я улови внимателно за крилцата с дебелите си пръсти и да я пусне. — Ти сама си дириш смъртта, а пък на мене ми е жал за тебе.
Той се замисли, слезе от чардака, сложил ръце на гърба си и тръгна из двора.
— Ти какво си мислиш, че животното е глупаво? Не, то е по-умно от човека, макар да се казва свиня. То всичко знае. Например, човек ще мине по следите на животното, но няма да ги забележи, а свинята, щом подуши твоята следа веднага ще смени посоката. Ти не усещаш своята миризма, а тя я усеща. Ти искаш да я убиеш, а тя иска да си ходи жива из гората. Твоят закон е такъв, нейният е друг. Тя е свиня и все пак не е по-лоша от тебе, тя също е творение божие. Ех! Глупав е човекът, глупав, глупав! — повтори няколко пъти старецът, после наведе глава и се замисли.

Всичко се дължи на традицията. Едно вино става наистина добро едва когато пусне корени в историята на хората. Ако дядо ти е вдигал с него наздравици, когато се е родил баща ти, ако с него се е вдъхновявал Джото, докато е изписвал църквата в Скравена, ако преди три хиляди години е било донесено като жертвен дар от едно момиче….

Три хиляди години са много време.

Разбери, с това не искам да кажа, че сортовете лози трябва да са стари, имам предвид самото вино, неговата индивидуалност, която е пуснала корени в нас.

Хората и виното, са имали време да се опознаят, да свикнат едни с други. Това е стара дружба, която се предава по наследство, от страна на хората, и на виното също и от страна на винаря, и на пияча .

Това е прастара дружба. Ти не знаеш, но виното тук е правило големи услуги на града. Когато бил завладян от Венеция за първия път през 1202 г……

Венеция била тогава мярката за всичко и през тази година дожът на Венеция пристигнал в Триест с внушителната си армия. Той водел множество тежковъоръжени кръстоносци. Не знам дали триестците наистина са се зарадвали на гостите, но за всеки случай забили камбаните на църквите. Една делегация от духовници със запалени свещи и най-тържествените си одежди поздравила дожа от името на града.

Дожът се казвал Дандоло, изискано име. Хората разказват, че бил с впечатляваща осанка, висок мъж с буйни бели коси. Вървял напето, но трябвало някой да го води, стъпка по стъпка, тъй като бил сляп като къртица. И така той стоял там пред тежковъоръжените рицари, венецианските патриции и велможи, загърнат в най-фин плащ. И очаквал пълното покоряване на Триест. Опасна ситуация.

Епископът на Триест оповестил:

–  Гражданите на Триест се предават.

Дожът не реагирал. Епископът се заклел във вярност. Дожът не трепнал.

– Триест поема задължението, – продължил нататък епископът, – да бъде в услуга на венецианците подобно на другите градове на Истрия и обещава да се бори с пиратите на Ровиньо.

По онова време те са били истинска напаст за търговията на Венеция. Дожът Дандоло не помръднал и останал като камък. Какво можели да предложат още триестците? Епископът извисил глас:

– Всяка година петдесет бъчви с най-доброто вино ще има за двореца на дожа.

Всички очи се насочили към дожа.  В този миг,  през строгото му лице пробягнала усмивка и той дал знак, че договорът може да бъде запечатан върху хартия.

Разбираш ли! Като пиеш това вино, във вкуса му се усеща, че то може да извоюва усмивката на най-големия от всички дожове.