Закачалка е отдавна познат домакински прибори. Но нейната история е много по-кратка от историята на облеклото.
Първото споменаване на закачалки е през XVI век. Те са се появили във Франция и са били твърде обемисти със силно заоблени рамене. Смята се, че са били предназначени за военни униформи и дрехи на духовенството.
Дълго време дрехите са се съхранявали в специални сандъци, но в тях се слагали и бижута, запаси от храна и др. Да се намери нещо в такъв сандък е било проблематично. Не всяка кутия е имала отделения за по-дребни вещи.
До края на XVI век хората поумнели и започнали да слагат облеклото вертикално. Така се родил гардеробът. В него можело да се окачат дрехи на забити в него пирони.
Така се съхранявали дрехите до 1869 г, когато О. А. Нортон получил патент за „закачалка за дрехи“.
През 1903 г. Алберт Пархауз измислил закачалка от изкривен тел. Той бил обикновен работник в завод за проводници. Предприемчивият собственик на завода патентовал изобретението му, но самият изобретател останал работник до края на живота си.
Според друга версия закачалки за дрехи е изобретил студент в Бостанския университет Кристофър Кан през 1876 година.
През 1932 г. С. Хюлет започнал да използва картонени подложки при закачалките за дрехи. А през 1935 била приложена и по-долна лента за панталони. Това била идея на Елмър Д. Роджърс.
1935 е годината на раждане на закачалката, която днес е във всеки гардероб, за нея няма граници в разнообразието.
Закачалка може да служи като декорация в дома. Изящните закачалки перфектно се вписват в интериора на коридора и му придават изящество, особено когато се комбинират с други ковани предмети в обстановката.

В разговор един равин и неговия приятел обсъждали въпроса относно отговорността на тялото и душата в човешкия живот.
Приятелят на равина казал:
– И тялото и душата ще могат да се избавят от присъдата.
– Как?
– Тялото ще каже: „Душата съгреши, понеже от деня, в който ме изостави, аз лежа безмълвно като камък в гроба“. А душата ще рече: „Тялото съгреши, понеже от деня, в който го напуснах, аз се нося като птица“.
Равина се замислил и казал:
– Ще илюстрирам това с една притча.
Царят имал красива градина с отбрани плодове. Поставил двама пазачи, единият сакат, а другият сляп.
Сакатият казал на слепия:
– Виждам хубави плодове в градината. Ела нека се кача на гърба ти, да откъснем от тях и да ги опитаме.
Сакатият се качил на гърба на слепия, откъснали няколко плода и ги изяли.
След време царят дошъл и попитал:
–  Кой е късал от плодовете ми?
Сакатият му казал:
– Имам ли крака, че да ги стигна?
Слепият прибавил:
– Имам ли очи, че да ги видя?
Царят накарал сакатият да се качи на гърба на слепия и ги съдил като един.
Така и Бог, ще вземе душата, ще я сложи в тялото и ще ги съди като едно.

В Талмуда е описано с най-голяма прецизност  всички характерни подробности, как трябва да бъде умъртвен животно за храна, като правилата са мотивирани от желанието, смъртта да е колкото се може по-безболезнена.
На три групи хора не е позволено да убиват животни. Това са глухонемите, малоумните и непълнолетните. На първите се забранява, защото не могат да произнесат нужното благословение, а на останалите, понеже не са в достатъчна степен отговорни да се заемат с подобна деликатна задача.
Ножът, с който се прави разрезът, трябва да е остър и гладък, без никаква грапавина. Законът е категоричен: “ И трите страни на ножа трябва да бъдат изпробвани“.
В Талмуда са изброен пет причини, поради които месото може да се окаже негодно за употреба. Това са: забавяне – ножът трябва да се движи напред назад без прекъсване; натиск – разрезът трябва да се направи внимателно, без да се упражнява каквато и да е сила; забиване – ножът не бива да се забива в плътта, освен да се разсече трахеята; приплъзване – разрезът не бива да се прави другаде освен в областта на врата; разкъсване – разрезът се прави така, че да не размести гръкляна и хранопровода.
Всяко от тези движения прави трупът негоден за консумация, ако е причинило болка на животното.

Ной решил да засади лозе. При него се явил Сатана и запитал:
– Какво садиш?
– Лозе.
– Какво е то според естеството си?
– Плодовете му са сладки, независимо дали са свежи или сухи. От тях се прави вино, което радва сърцето.
– Хайде нека направим сдружение за това лозе.
– Добре, – съгласил се Ной.
Сатана довел една овца и я заклал под лозата. После довел лъв, свиня и маймуна. Заклал всяко от тези животни и оставил кръвта им да попие в пръстта на лозето.
И ето какво се получило.
Преди да пие вино, човек е смирен като овца и тих като агне, когато пие умерено, той е силен като лъв и доказва, че няма друг като него на света. Когато е пил повече, отколкото трябва се превръща в свиня, която се въргаля в мръсотията. А когато се опие става като маймуната, танцува наоколо, сквернослови пред всички и не съзнава какво върши.
Когато виното влезе, разумът излиза заедно със всички тайни.
Виното отива в кръвта. Който пие посред бял ден, той се отдалечава от света. Виното зле влияе и върху физическото състояние на организма.
На времето при погребване на мъртви им оглеждали костите. Така забелязали, че който постоянства в силните питиета, костите му изглеждат сякаш са обгорени. Ако е прекалявал в пиенето, костите му са без костен мозък. Но ако е пил колкото му се полага, не се наблюдавали нарушения в костите.

Веднъж в нашия двор се появи незнайно от къде малко котенце. То много искаше да намери майка си, за това се галеше о всеки. От нищо не се страхуваше, само мяукаше и припкаше наоколо.
Цял ден тича котенцето напред назад, дано някой го прибере да го нахрани, но никой не искаше да го вземе. Само една възрастна жена му отчупи малко хляб и го погали между ушите, но после си тръгна.
Вечерта котенцето извади късмет. През двора мина Анечка, тя носеше на баба си подарък за рождения ден. Когато видя котенцето, момиченцето изобщо не се замисли и го взе със себе си.
От тогава котенцето заживя у Анечка. Ядеше до насита, мушкаше в леглото на момиченцето и си играеше с играчките, които му оставяха.
Една вечер, когато Анечка се прибра от училище, котенцето не я срещна на вратата. То лежеше на кревата и жално гледаше стопанката си.
Анечка изтича при майка си и я помоли:
– Мамо, котенцето е болни, извикай моля ти се лекар.
Майката се усмихна и обясни:
– Трябва да го заведем при ветеринаря.
Облякоха се. Увиха котенцето в топъл шал и се отправиха към лечебницата.
Имаше голяма опашки. Баби и дядковци държейки своите любимци на колене, кротко чакаха реда си.
Тази вечер Анечка и майка ѝ се прибраха доста късно в къщи. Докторът бе предписал лекарства и момиченцето се превърна в медицинска сестра и доктор едновременно. То даже намери от някъде бяла престилка, за да подхожда на службата ѝ.
Котенцето бързо се оправи. Анечка се радваше и на всички разказваше в училище за своя любимец. Така неусетно децата започнаха да я наричат ветеринарката.