Група младежи възбудено обсъждали въпроса: „За колко време може да се прочете Библията?“
Един от тях настоявал:
– За един месец е напълно възможно.
Друг упорствал:
– Може и за седмица.
Един младеж дълго мълчал и слушал дебата. Накрая попитал:
– А може ли Библията да се прочете за една нощ?
До него слабо къдрокосо момче се засмяло и отговорило:
– Може, ако ноща е полярна.
В областите между полюсите и полярните кръгове, за определен период слънцето не залязва 24 или повече часа. На самите полюси белите нощи продължават по 6 месеца. Със същата продължителност е и обратното явление: тъмните дни през зимата.

След 1944 г. празникът на 24 май, акцентира главно върху създаването на писмеността. Някак било неудобно малка България да е дала азбуката на великия руски народ…
През 60-те години в името на добрите отношения с тогавашна Югославия в политбюро на БКП дори се обсъжда идеята празникът да не бъде честван официално заради претенциите на Скопие за „македонската народност“ на Кирил и Методий.
Така и най-светлият български празник не успя да се опази от „идеите“ на тоталитаризма, но това не въздействие съществено върху общественото разбиране на празника.
За сметка на това текстът на „Върви народе възродени“, написан на 15 май 1892 г. от Стоян Михайловски, търпи жестока цензура. Бог е изхвърлен от втория му куплет. Цялото последно изречение е подменено с „напред и все напред върви“.
В четвъртия куплет думите „духовно покори страните, които завладя със меч“ са заменени с „ведно със другите славяни, кръстосвай дух със огнен меч“. А всичко след шестия куплет бе просто отрязвано от читанките и предадено на забрава. Сигурно защото и там се говори за вяра. А най-вече за българската, а не славянската писменост, обходила „целий мир“.
Днес пълният текст на химна ще прозвучи навярно само на официалните академични празненства.

След 1878 г. празнуването на Кирил и Методий се развива в две посоки. В свободна България той се ограничава до училищен празник. В Македония и Одринско запазва функциите си и на демонстрация на българщината в борбата и против турското управление, и против асимилаторските домогвания на сръбската и гръцката пропаганда.
Особено значение придобива празникът на двамата братя след Първата световна война. Покрусеното от националната катастрофа българско общество търси отдушник в областта на културата и духа. Точно тогава започва да се акцентира на общославянския  характер на делото на солунските братя.
В началото на Втората световна война и временното обединение на българите управляващите да се опитват да го превърнат и в символ на възкръсналата от ньойските окови България.
Не случайно предаването на властта от германските войски на българските в Охрид – града на Кирило-Методиевия ученик Климент – е извършено на 24 май 1941 г.
Особено грандиозно честване било предвидено за следващата 1942 г. Факелен маратон е трябвало да пренесе „вечния български огън“ от старите столици Плиска, Преслав, Велико Търново и Охрид до София, за да завърши там с грандиозна манифестация, изобразяващи живи картини от историята на България и народния бит.
В последния момент  управляващите преценяват, че левицата може да използва честването за демонстрация на солидарност със СССР и другите славянски народи, воюващи с Германия. Затова под предлог за възможна бомбардировка на съюзниците парадът е отменен.

Константин Кирил Философ защитава делото си по време на знаменития спор с римските богослови не с друго, а с цитати от Светото писание. А именно, че „всички езици ще хвалят Бога“. И се позовава на същестуващата отдавна практика, множеството християнски народи да четат Евангелието и да водят богослуженията на родните си езици.
Именно този момент от делото на Кирил и Методий има особено място в българското обществено съзнание през Възраждането.
По време на борбите за църковна независимост тяхното историческо дело е не само стимул. То се превръща и в символ на бъдещата независимост спрямо гръцката Вселенска патриаршия. Затова празникът надхвърля църковно-училищните рамки на своето отбелязване и се превръща в общонароден празник.

Делото на Кирил и Методий е велик принос в оформянето на християнски корени.
Културното наследство, завещано от солунските братя на славянските народи, е плод на тяхната вяра, която те посяват у своите последователи. По-късно от нея израстват нови клони, раждащи изобилни плодове. Те обогатяват онова мисловно и художествено достояние, за което целият свят им е признателен . От тяхното свидетелство могат да се поучат днес всички. Европа трябва да се завърне към своите християнски корени.
Историческият опит показва, че възвестяването на християнската вяра не унищожава, а напротив проявява истинските човешки ценности, огрени от светлината на Христовото благовестие. Тя допринася за преодоляването на противоречията. Ориентира към разбиране на отношенията между хора, които не само търсят своите права, а и истината. Вярата е вечен порив, неутолима жажда. Разбирателството и съпричастността са основни измерения на човечността, стремеж да разбереш, да разшириш своя хоризонт.
Силата, която сближава вярата и културата е свързана с истината за Бога и действителността като цяло. Колкото повече една култура свидетелства за истината, толкова повече тя ще бъде в състояние да се оприличи на нея.