Мирон изчака известно време. След това се поразходи надолу нагоре по улицата, когато най-сетне се появи трабанта на Лена.

– Миро сега нямам време, – каза тя щом отвори вратата.

Лена беше със слънчеви очила. Кремаво вталено сако покриваше част от сините ѝ джинси. Измъчена усмивка пробяга по лицето ѝ, когато видя подаръка в ръцете му.

Щом усети неотзивчивостта ѝ Мирон пусна пликчето в джоба си.

– Нова прическа, нов парфюм, това част от резервния ти план ли е?

Мирон усети, че се пошегува не на време. Настана неловко мълчание.

– Миро, имам работа, трябва да тръгвам, – разбърза се изведнъж Лена. – Утре ще се видим.

–  Не, – извика Мирон и я последва в жилището ѝ. – Работата може да почака. Трябва да говорим сега. Не мога да те оставя в такова състояние сама.

Лена свали очилата си, присви очи и го погледна с учудване.

– Спомняш ли как ми помогна, когато…..

Мирон не успя да довърши, защото Лена го прекъсна:

– Стига, Миро, това е смешно.

– За теб може би, но не и за мен. Ти бе първият човек, който въпреки стеснителността ми, се отнесе с разбиране към мен.

Двамата влязоха в стаята. Навсякъде имаше отворени кашони с багаж. На масата имаше папки с документи. Някои от нещата бяха извадени от кашоните. Етажерката отново бе започнала да се изпълва с книги.

– Няма ли да се местиш? – попита Мирон

Лена поклати глава.

– Това означава ли, че оставаш в нашия град?

– А къде другаде да ида? – извика гневно Лена и се разплака.

Тя мразеше да почва всичко от начало. Писнало ѝ бе от разочарования. Винаги даваше, а в замяна нищо не получаваше. Животът ѝ бе каша, пълна катастрофа. Всичко, което допреше се разпадаше. От връзките, които започваше с различни мъже, нищо не се получаваше.

Другите на нейните години имат семейство, деца, съпруг, а тя само провалени връзки и раздели. Времето ѝ отминаваше, а от това ужасно я болеше.

Мирон я прегърна и нежно я притегли към себе си. Тя не реагира, въпреки, че се чувстваше разкъсана от упорство, безсилие и наранена гордост.

– Миро, между нас никога не е имало нищо, – прошепна Лена.

– Напротив, – каза Мирон, – Между нас има нещо по-голямо от това, което двамата разбираме под „любов“.

– И кое е по-голямо от любовта? – иронично попита тя.

– Самотата, – каза Мирон и освободи Лена от прегръдката си.

Тя учудено го погледна. Лицето му бе озарено от последните слънчеви лъчи на деня. Трудно разбираема усмивка бе изписана на лицето му.

Изведнъж тя всичко разбра и реши да сложи край на всичко това. Повдигна се леко и го дари с истинска целувка. Той не се възпротиви.

В жестовете на Лена имаше нещо безпомощно и момичешко, за това Мирон бе готов да я подкрепя и да ѝ помага във всичко……

Една млада двойка от Бостън жертва за благотворителност половината от годишния си доход.

– Може да се мине и с по-малко, – казва младото семейство.

И те са напълно уверени в това. За седем години Джулия Вайс и Джеф Кауфман са пожертвали за нуждаещите се 400 хиляди долара и са решили да не спират до тук.

През 2013г. двойката е заработила 245 хиляди, но е използвала само 15 хиляди от тях за свои нужди, т.е. шест процента от своя доход, а останалите са дадени на нуждаещи се.

– Ние имаме всичко, от което се нуждаем. Така че има смисъл да споделяме с другите, – казва 30 годишният социален работник Джулия и 29 годишният програмист Джеф.

Двойката се опитва да внуши любов към ближния и на тяхната едногодишна дъщеря Лили.

– Надяваме се, че ще порасне и ще смята помагането на другите хора за част от своя живот. Мисля, че ние не правим нещо необичайно, – казва Вайс.

През февруари 2011 г., жителката на щата Орегон, Карън Бътлър претърпял дентална имплантация.

Събуждайки се след анестезия, жената с изненада установила, че говори с необичайна акцент. Той бил смес от произношения характерни за британци, немци и австралийци.

Бътлър не можела да контролира своя акцент, за това понякога се изненадва от фразите, които излизат от устата ѝ.

Лекарите твърдят, че след операцията у Бътлър се е развил синдром на чуждия акцент. Това е рядко заболяване, което се среща при 100 души в целия свят.

По рано се е смятало, че такъв синдром може да се получи само при увреждане на невроните в главния мозък, причинено от инсулт.  Но случая на Карън Бътлър опровергава това твърдение.

Виктор внимателно прелистваше страниците. Докато четеше се натъкна на странна промяна в музикалния строеж на произведението. Хармоничното решение изведнъж увисваше.

Речитативите и ариите нямаха басова линия, беше им отнет фундамента. Всичко бе сферично и недействително и въпреки това звучи цялостно и завършено.

Мелодиите се носеха и отказваха да решат към коя точно тоналност искат да преминат. Отиваха ту в мажор, ту в минор, а накрая се събираха в съвършено благозвучие.

Виктор не се радваше на тази музика. Тя му напомняше за неговия провален живот и той не можеше да си обясни защо е така.

В хроматичните възходящи и низходящи мотиви разпознаваше собственото си хленчене. Те го връщаха в горещите летни вечери на детството, когато навън беше още светло, но пердетата бяха пуснати, а него го бяха сложили да спи.

Той лежеше буден и жадуваше за прегръдката на майка си. Часове се ослушваше за стъпките ѝ, а после неусетно заспиваше, без да дочака целувката ѝ.

В режещия дисонанс  изпълняван от три рога, сякаш чуваше обезсърчаващия и унищожаващ глас на баща си, който искаше сина му да се промени и да стане полезен за обществото.

В приглушеното, накъсано дрезгаво звучене на малкия корнет, Виктор долавяше собствения си глас, който беше много тих. Спомняше си, че когато се опитваше да се наложи за нещо, ставаше смешен.

В милувките между виолината и сопрана се пробуждаше неудовлетворения копнеж, най-сетне да бъде приет и обичан единствено заради самия себе си.

Виктор затвори последната страница. Това бе чудновата музика за него. Тя го изобличаваше, сваляше маската му и разкриваше същността му.

Един ученик казал на учителя си:

– Скъпи учителю, не мога повече да понасям това, че все нещо ме отвлича. Как да намеря най-близкия път към Бога?

Учителят отговорил:

– Където пътя е труден, там отивай. Вземи това, което света изхвърля. А това, което прави света, ти не го прави. Иди противно на света във всички неща и тогава ти ще дойдеш до най-близкия път към Бога.