Малкият Truncatula е основен приносител на чернодробен метил, които причинява на животновъдството големи загуби.

Морският плужек Elysia chlorotica асимилира хлоропластите на водораслите Vaucheria litorea, които могат да фотосинтезират в клетките на плужека в продължение на няколко месеца.

Охлювите са такива твари, при които главата се намира над ануса. Тези животни имат около 25 хиляди зъба.

През 2009 г. в чест на Стив Ъруин е наречен един рядък планински тропически охлюв – Crikey steveirwini. Названието на рода е дадено от неговото любимо възклицание  „crikey“, което означава „О, Боже мой“. Този охлюв може да се види в тропическите гори на Австралия в североизточната част на Куинсланд.

Учените подозират, че между поведението на хората с аутизъм и невротрансмитери има връзка.

Аутизъм често се описва като нарушение, при което притокът на сензорни чувствителни сигнали става веднага.

Идеята за важността на инхибиторния невротрансмитер е в съответствие с клиничните наблюдения.

Изследователите анализирали хората с аутизъм и без такъв, като им показвали различни изображения, по едно за всяко око. В този тест, мозъкът трябва да превключи при възприятията на дясното и лявото око.
при възрастни, които нямат аутизъм, мозъкът превключва напред и обратно девет пъти в минута, което осигурява усвояване на информацията до 70 процента.

Възрастните с аутизъм два пъти по-често превключват между изображенията, което осигурява са 50 процента от информацията.

Резултатите от изследванията показват, че притока на сензорни чувствителни сигнали при болните от аутизъм е нарушен.

Според учените, този тест може да се използва за диагностициране на разстройства.

Паяците от вида Theridion grallator, обитаващи само на Хаваите, имат невероятна окраска на тялото, наподобяваща усмихнато човешко лице.

Освен това, всяко оцветяване за различните индивиди е уникален.

Учените дълго са спорила, защо на тези паяци им е необходима такава окраска.

Според най-разпространената версия, „усмивката“ помага на Theridion grallator да обърка и изплаши хищници, например като птиците.

Поради малкия размер и живот под падналите листа, птици и други хищници едва ли биха забелязали тази рисунка върху коремчето на паяците. За това загадката с „усмивката“ все още не е решена.

Усмихнатият паяк е символ на дивата природа в Хаваите, но за съжаления този вид е застрашен от изчезване. Причина за това е човешката намеса в дивата природа на тези острови.

Внасянето на нови животни и растения по тези места е основната причина за изчезване на усмихнатия паяк.

Известно е, че Волтер радушно посрещал чуждестранни гости в замъка Ferney.

Един от гостите изявил желание да прекара в замъка около шест седмици.
Волтер се засмял:

– Вие искате да бъдете като Дон Кихот! Той приемал хановете за замъци, а вие приемате замъка за хан.

Зина бе от две години в дома. Майка ѝ бе починала, а баща си не бе виждала изобщо. Наближаваше празник и тя усещаше нетърпението на децата край нея.

Щяха да дойдат хора в дома и всеки от децата щеше да получи подарък.

– Дано дойде онази …. усмихнатия батко с къдравата коса, – замечта се Мира.
Тя си спомняше колко добър беше към нея и ѝ помагаше да се придвижи по стълбите.
Тони знаеше, че ще получи някаква играчка, но сърцето му жадуваше някой да го прегърне, да поговори с него. Не помнеше майка си, нито баща си. Когато видеше някое малко дете хванало за ръце родителите си, весело да бъбри с тях, му ставаше мъчно.

Лена, често се криеше в някой ъгъл и дълго плачеше. Между хлипанията ѝ едва се разбираха откъслечни фрази:
– ….. подарък, някаква крас …. кукла…… аз искам мам…. да ме прегръща ……да ми пее…разказва приказ …..ходим на разход…..

Виктор размахваше сабя и даваше заповеди, но там  в него биеше едно детско сърце, жадуващо за ласка и любов.

Жанет гледаше през прозореца и внимателно разглеждаше отминаващите хора. Взираше се настойчиво във всяко лице. Понякога трепваше като малка пеперуда с крилца и шепнеше:

– Мама, ето я идва, не ме е забравила.

Жената с бързи крачки наближаваше вратата на дома…. и отминаваше. Тежка въздишка се отронваше от Жанет. Малкото момиченце с големи сини очи, още таеше надежда, че майка ѝ ще дойде и ще я вземе.

Станимир се люлееше на стола като махало на стенен часовник. Той не говореше, а когато искаше нещо мучеше и размахваше хаотично ръцете си. Щом не го разберяха, започваше да крещи и да си хапе.

Леля Надя  се грижеше за тях. Прегръщаше ги и ги милваше по главата, но тя знаеше, че всяко от децата мечтаят за мама и татко, някой да го обича и да го приема с недъга му.

Наближаваха празници и домът ще се изпълни с подаръци, лакомства, музика и шум, но всичко това щеше да отмине и всяко от децата отново щеше да остане със своята болка и мъка.