Когато бил малък, баба му често му повтаряла:
– Ще дойде ден и ти вече ще си голям. Когато ти стане тежко иди в църквата. Там ще ти олекне.
Минали години. Момчето пораснало. Живота му бил тежък и труден. Тогава си спомнил думите на баба си и отишъл в църквата. Непознат се приближил към него и наставнически му казал:
– Не дръж и двете си ръце така.
Дребничка женица прибягвайки край него строго замърморила:
– Не стой там!
Трета направо му закрещяла:
– Как можеш да се обличаш така?
Отзад го подръпнали:
– Неправилно се кръстиш.
Накрая при него дошла една жена и му казала:
– Трябва да излезете от църквата. Купете си книжка, в която е посочено как да се държите тук и тогава елате пак.
Излязъл човекът от църквата. Седнал на пейката и горчиво заплакъл. Изведнъж чул глас:
– Какво ти е, дете, защо плачеш?
Повдигнал човекът просълзеното си лице и видял Христос. Тогава с болка запитаният отговорил:
– Господи, не ме пуснаха в църквата.
Исус го прегърнал и му прошепнал:
– Не плачи, мен отдавна не ме пускат тук.

Денят преваляше. Последните лъчи на огненото кълбо се отразяваха в огромните витрини на многоетажния магазин. Тълпата изпълваше улицата и никой не забелязваше малчугана, вперил жадни си очи в примамливите неща, изящно наредени зад осветените стъкла на витрините.
Под окъсаните му панталонки се подаваха чифт, покрити с кал, боси немирници. Те цял ден кръстосваха на воля, но сега привлечени от чудесата зад витрината, стояха заковани. Под късата му изгубила цвята си ризка, надвесила се над къркорещото му коремче, туптеше малко,  детско сърчице, изпълнено с желания и мечти. Буйните кичури покриващи мургавото му личице, леко се полюшваха от немирния вятър.
До него спря една възрастна дама. Подаде ръка на детето и двамата влязоха в магазина. Тук малчугана получи дрешки, обувки и играчки. Когато излизаха през огромната въртяща се врата, малките му зъбки все още хрупаха нещо, което със сладост изпълваше съзнанието му.
Застанал в нерешителност до побелялата жена, детето плахо попита:
– Лельо, вие Бог ли сте?
– Не, моето момче, но съм негова дъщеря.
Очите на малчугана заискряха с топлина и признателност. Възторженият му глас разтърси тишината:
– Така си и знаех, че сте от неговото семейство.

Жега е. Жар се сипе от небето. Маранята бавно извива снагата си над полето. Само един човек, загубен в тази пустош, копае ожесточено земята. Ямата става все по-дълбока и по-дълбока. Под краката му избликна вода, но радостта му нямаше край, когато достигна с лопатата пласт глина. Ръцете му започнаха да работят още по-бързо.
– Ето, това ми трябва.
Като тих полъх се отронват думите от засъхналото му гърло.
С радост напълни една кофа с глина и я качи горе. После още една, още една……., докато край ямата се образува добре оформена купчина от лепкавата маса. Уморен, леко се подпря на образувалото се хълмче.
Замаян протегна ръка към тъмната купчинка и започна да извайва копие на фигурата си.
На третия ден скулптурата бе завършена. Човекът дълго я разглежда и със задоволство добави:
– Сега ще ме помнят дълго, мога да умра вече.
Минаха години. В горещия ден, хората минаващи от там, пускаха кофа в дълбокия кладенец и пиеха до изнемога, подпирайки се на страно оформилата се купчина глина.
– Какъв прекрасен човек ще да е бил този, който е изкопал кладенец на това място – казваха с благодарност пътниците.

Тя бе голямата негова страст. Вперил поглед в нея, очите му жадно поглъщаха съдържанието й. Леко изтеглената й шия и добре закръглено тяло го опияняваше, предвкусвайки предстоящото удоволствие.
Отвори капачката й и с наслада, бавно и спокойно, отпи леко пенливата течност. Любимата, неразделна негова спътница изпълваща същността му с алкохолна омая. Отхвърляйки всяко предупреждение особено, когато сядаше зад волана, й позволяваше да го следва навсякъде.
Щастливия случай не винаги бе с него. Спряха го полицаи. Достатъчно бе на служителите на реда да го погледнат, за да разберат, че „не е сам“. Въпреки това, проверката протече по стандартния начин. Когато установиха голямо  количество алкохол в кръвта, нямаше как да спори. Трябваше да ги последва в участъка.
Когато се готвеха да го отведат, наблизо се блъснаха две коли. Полицаите хукнаха към мястото на аварията. Усетил своя шанс, нашият приятел се метна бързо на колата и по най- бързия начин се отдалечи от мястото.
Пристигайки в дома си, бързо паркира колата в гаража и го заключи добре. На жена си нареди:
– Ако дойдат полицаи, кажи им, че съм болен и от къщи не съм излизал. Колата не съм ползвал  и цял ден съм бил тук.
След това вземайки една бутилка уиски се насочи към леглото. Полицаите не закъсняха и потропаха на вратата. Жената им отвори вратата и им каза това, което бе поръчал мъжа й.
Развеселени полицаите попитаха:
– Предполагам няма да имате нищо против, ако погледнем колата в гаража?
Когато жената отвори вратата на гаража, тя едва не припадна. Там стоеше полицейска кола, с включени светлини и работеща радиостанция…..

Каква година само. Стария цар умря и не остави наследник. Събраха се в двореца и дълго умуваха кого да поставят на престола. Изборът им падна на мъжът, който редица години бе гонил крадците, изобличавал лъжците, за тях той бе честен човек, нетърпящ неправда.
Хазната, която наследи новия цар, бе почти празна. Ами сега какво да прави? Реши да се облегне на съветника си по финансовите въпроси. Този мъж бе боравил с доста пари, знаеше от къде да ги вземе и къде да ги вложи. Дали опитът му щеше да помогне на царството да излезе от кризата?
Един ден царят и съветника се събраха и започнаха да умуват. Прекалено много хора има в администрацията, да ги „резнем“ малко. Речено –  сторено. Продължиха да обмислят по-нататък.
Има хора, които се грижат за инвалидите  в семействата си и за това получават пари. Да, но някои от тези инвалиди нали ходят и частично могат да се обслужват, за какво са им гледачи тогава? Все пак това е работна ръка. Пък нали инвалида се движи, все някак ще се справи с положението, какво от това, че не знае къде отива и какво прави.
Пък ако не успее да се справи сам със ситуацията да го изпратят в някой „дом“, там бързо ще им видят сметката. Кога ги изкъпят със студена вода един два пъти, къде им намалят  „дажбите“, нали и персонала трябва да занесе нещо в къщи, няма да седят гладни я.
Размислите на двамата мъже не подминаха и възрастните хора, които  получаваха от хазната толкова, колкото да не умрат от глад. На младини могли работили, а сега какво да им угаждаме ли? Какво ти угаждане, поне по празниците, да им бяха отпуснали по някой лев, да живнат малко и те. Е, не, че не им дадоха, но пак с уговорки и увъртания.
И всички тия инвалиди, стари хора и безработни чакат за някой залък. За безработните, как да е, ще им скалъпим някаква евтина работа, а другите какво да ги правят?
Орязаха оттук, орязаха оттам, увеличиха данъците и плащанията на най- необходимите стоки. Какво да се прави хазната е празна?
Накрая решиха да зарадват малко хорицата. Дадоха допълнителна заплата на съдиите и адвокатите, нали те се грижат да няма престъпност в държавата.
Наведе глава царя и подписа поредните закони и разпоредби.

Да недава Бог да живеем в такова царство.
P.S. Всяко съвпадение са лица и събития не е случайно.