Да си касиер днес съвсем не е лесно. Не става дума за хора, които работят в банката, а за тези, които вземат пари за това, което сте закупили, а в замяна ви дават касова бележка.
Всякакви инциденти могат да ви се случат в тази професия. Например, пред мен негодува и мърмори възрастна жена“: „Какви са тези цени? На етикета в залата е написана една, а вие ми отчитате на апарата друга?“
Какво можеш да направиш във случая освен вежливо да се усмихнеш и да прибавиш: „Ще повикам сътрудник от отдела и той ще ви помогне“.
Жената сърдито ви изглежда и продължава да мърмори: „Ако имаше здрава ръка, нямаше така да се подигравате със възрастните хора“.
Приближава се мъж и пита: „Работите ли“? Иска ви се да му изкрещите: „Сляп ли сте? Касата свети и не е затворена“. Но вместо това приветливо му се усмихвате и казвате: „Да, разбира се. Моля заповядайте“. Човека се суети и не знае какво да прави. Вътрешно кипите: „Хайде какво чакате, слагайте всичко на лентата“! Но всичко това остава само в главата ви, а на глас спокойно казвате: „Сложете покупките си на лентата, моля“.
Е, понякога можеш да попаднеш и на истерични клиенти. „По внимателно към тази чанта, за подарък се купува“. И вместо да спретнеш набързо един скандал, усмихваш се и спокойно отговаряш.
Купувач е получил фиш за участие в лотария, той ви пита: „Кога ще се разиграе лотарията“? Вас ви чака опашка обяснявате му учтиво, че в бланката е описано всичко, но той продължава да пита, дали трябва да я попълни сега, къде да я предаде и така до безкрайност. Идва ви да извикате, че ако за всяка акция трябва да давате обяснение, езикът ви ще хване мазол, но вие се усмихвате и пак се усмихвате.
При такова напрежение нервите не издържат цял ден. Веднъж, когато мъжът ми ме целуна, както обикновено преди да отиде на работа, вместо „приятна работа“ изтърсих „Благодаря за покупката, пак заповядайте при нас“. След това съпруга ми цели две недели ме гледаше намръщено с мисълта: „Ти със всеки купувач ли се целуваш“?
Хора, това е доста натоварена психически професия, за това ви моля, когато сте от обратната страна като купувач, не ставайте животни.

Той бе як планинец. Беше само на 86 години и до сега не беше боледувал. Какъв кошмар, от три дена е в болницата, а положението му все повече се влошаваше. Уж малка настинка, но сега не се чувстваше добре. Не, не е от възрастта. В неговото село хората умират столетници, най-младия е починал на 96 години.
Дойде сина му да го види и го посъветва, да даде нещо на доктора. Замисли се старият човек: “ Нима трябва да подкупвам някого, за да изпълни дълга си?“
Впери поглед в тавана и така остана доста време. Когато доктора дойде, стареца го помоли да му отдели няколко минути. Човекът с бялата престилка се съгласи и отведе възрастния човек настрани. Когато останаха сами, лекарят припряно рече:
– Е, казвай, какво има?
– Докторе, дали пиеш ракия не знам, какво вино обичаш не съм разбрал, от бонбоните, които ти носят може и диабет да си хванал, но на се почерпи за мое здраве.
Стареца протегна ръка и подаде една избеляла двадесетолевка на лекаря. Мъжът бързо я прибра и неразбрани смотолеви нещо, от което се долови само:
-….. добре…
След половин час медицинската сестра влезе в стаята и съобщи на стареца, че лекарят е сменил лекарствата му.  След два дена той се почувствува много по-добре и скоро го изписаха.

Един работник отишъл при началника си и му казал:
– Защо ми плащате по-малко, отколкото на Иван?
Началникът погледнал през прозореца и казал:
– Виж, някой идва. Изглежда сено докараха. Иди и виж.
Излязъл работникът, погледнал и се върнал
– Да, наистина са докарали сено.
– А от къде е? От Симеоновите полета ли е?
– Не знам.
– Иди и виж!
Работникът излязъл отново. След малко докладвал:
– Да, от Симеоновите поля е.
– А сеното от първата или от втората коситба е?
– Не знам.
– Тогава иди и виж.
Излязъл работника и се върнал след малко
– От първото косене е.
– А по колко го дават?
– Не знам.
– Тогава провери.
След пет минути работникът докладвал:
– По пет лева.
– А отстъпка има ли?
– Не знам.
В този момент влязъл Иван и казал:
– Докараха сено от Симеоновите полета. От първата коситба е. Искаха му по пет лева, но ги уговорих по три. Пуснах ги в двора и сега го разтоварват.
Тогава началникът се обърнал към оплакващия се работни:
– Сега ясно ли е защо Иван получава повече?

Денят бе много горещ и водата в съдовете бързо свърши. Възрастните подвикнаха на малкия водоносец, който бе заспал на сянка:
– Момче, взимай стомните и отивай на извора. Водата свърши.
Момчето сънено потърка очите си и с нежелание се отправи към празните стомни. Очакваше го дълъг и изморителен път. Той знаеше, че на връщане тези глинени образования тежат като олово, сякаш бяха пълни не с вода, а с камъни. Това ставаше винаги така, защото  умората надделяваше и всяка тежест се струваше двойно по-голяма. Въпреки всичко взе стомните и тръгна.
На извора освежаващата влага на водата досъбуди заспалото детско сърчице. Някаква живителна сила се вля в него още с първите струйки вода.
Събра напълнените съдове и потегли обратно. От една стомна се процеждаше издайническа струйка вода и оставяше мокра  диря по земята. Когато  стигна  лагера, хората прекалено ожаднели се нахвърлиха върху стомните. Остана само една. В нея имаше много малко вода. Момчето бавно я надигна и изпразни съдържанието й.
В последните лъчи на залеза  водоносеца долови слаб шепот:
– Защо не ме остави? Аз съм счупена и почти цялата вода изтича от мен. За какво съм, ти? Хвърли ме на боклука.
Момчето наведе глава, погали стомната с напуканите си длани и промълви:
– Не ми даде сърце да го направя. Забелязах, че водата, която се стичаше от теб попадаше върху цветята и тревичките край пътя и те живаха. Ставаха по-свежи и красиви. Как да ги лиша от малкото влага, която получаваха? Ти си счупена, но не си безполезна, защото даваш живот на загубилите влагата си.

Горещ юлски ден. Градската болница по сърдечно – съдови заболявания е притихнала. В голяма светла стая, с 5-6 легла, лежат  днес приетите пациенти. До прозореца седи дежурният лекар, от време на време повдига пълната чаша с чай към устните си и поглежда разсеяно навън.
Изведнъж монитора прикрепен към едно от болничните легла записка. Лекарят притича, погледна и изтръпна. На монитора светлата линия подсказва клинична смърт. Няма много време за мислене. В такива случаи се прави само едно. Лекарят с цялата си сила, нанася с юмрук, удар върху гърдите на пациента. На монитора спираловидната линия пое своя ритъм. „О, и този път прескочи“ – помисли си лекарят за пациента. Доволен от добрия изход, той отново отиде при прозореца и продължи да се наслаждава на ароматния чай.
След 15 минути мониторът отново поднови тревожните сигнали. Лекарят поглежда екрана и отново изтръпва. Това е човешки живот, не е шега работа. Приближава пациента, вдига ръка отново да удари болния, когато едва долавя тих, задавен глас: „Докторе, не ме убивайте“!
Оказало се, че поради голямата жега и обилното потене на пациента, един от електродите прикрепен към гърдите му се приплъзнал леко надолу. При удара, той възстановил първоначалното си място. Така се нормализирала и кривата, показваща състоянието на болния върху монитора.
Какво е почувствал лекарят, когато е чул човекът пред него, в клинична смърт, да проговаря незнаем, но вероятно за самият лекар е било нещо шокиращо и абсурдно.
А сега си представете как се е чувствал болният в слединфарктно състояние, лежащ тихо и спокойно на леглото, когато изведнъж усеща силен удар върху гърдите си. Един път, как да е, но ако виждаш това, че ще се повтори? Хубавото в случая е това, че пострадали няма и всичко е приключило благополучно.