Тръгвам към магазина да пазарувам. Главата ми е пълна с цял списък неща, които трябва да взема. Често на пътя ме спират жени, с които освен традиционното „здравей“ обменяме по някоя и друга дума. Питат ме:
– Ти какво готви днес?
Обикновено се шегувам:
– Едната тенджера в другата.
Е, после им „вдявам“ какво е къкрело на печката.
Но днес имах доста интересни разговори. Минах покрай една жена, която прекопаваше градинката си. Поздравих ме се, след което тя се подпря на мотиката си и започна:
– Къде, на магазина ли пак? О, все за това ядене мислим. Едно време моята свекърва, аз бях най-малката снаха, викаше, че Бог ни е наказал да ядем не един, а три пъти, та да се чуди човек какво да сложи в тенджерата. Тогава си мислех, че свекърва ми е много мързелива жена, щом говори така. Но ето дойдох и аз на тези години и като видя празна тенджерата и аз се чудя какво да сложа в нея. Като знам какви са капризни в къщи, просто ми настръхва косата. Един това не обичал, друг пък така не го харесвал.
Оставих я и си продължих пътя. По-нататък ме спря друга жена. От дума на дума пак стигнахме до темата за яденето. Както бе навела глава, вдигна я и рече:
– Да знаеш само какво съм сготвила снощи на мъжа си.
Вдигнах рамене и наострих слух да чуя някоя нова кулинарна тайна. Жената леко се усмихна и продължи:
– С мъжа ми ходихме оня ден на село. Извадихме малко картофи, за да ги приготвя за обяд, но дойде един познат и ни донесе малко мляко. Хапнахме го на обяд с малко хляб. Вечерта преди да тръгнем сложих торбичка с картофите в колата, нали трябваше да приготвя и вечеря. Когато се прибрахме и двамата бяхме много уморени. Набързо направих една салата и извадих малко салам от хладилника, така вечеряхме. На другия ден поехме отново към село. Сложих торбичката с картофите отново в колата, та да не вадя от градината други за обяд. Този ден една комшийка ни донесе баница. Месила, та решила да ни почерпи. Хапнахме с мъжа ми от нея за обяд. Да си призная доста вкусна беше. Вечерта отново тръгнахме към града. Взех торбичката с картофите, но този път с мисълта, че няма да им се размине. Прибрахме се. Сварих картофите набързо и направих салата от тях. Когато седнахме да вечеряме, мъжът ми се засмя и каза, че тази вечер за първи път яде друсани, варени картофи. Най-напред не го разбрах, но после и аз се засмях. Как няма да са друсани? От село към града и от града към село, след което отново бяха върнати в града. Горките, колко много път са изминали преди да достигнат до трапезата ни.
Погледнах я и се разсмях. Може би друсаните картофи са по-вкусни от обикновените, кой знае? Но такава уникална готварска рецепта до сега не бях чувала. Опитайте може пък да ви се усладят.

Вече втори ден телефона не работеше. Всеки един от семейството имаше по един мобилен в джоба, но бяха запазили стария очукан апарат, който кротко лежеше на рафта между книгите, защото някои от старите им приятели, имаха само неговия номер.
Мъж с побелели от грижи коси и искрящо сини очи, влезе в стаята и попита с надежда:
– Дали са го поправили?
В стаята вдигнаха рамене и всеки продължи заниманието си. Мъжът продължи настървено:
– Един път да ми се наложи да го ползвам и той да не работи. Какви са тези техници? Колко време им трябва, за да оправят линията?
Искрица желание се прокрадна във възрастния човек и той с очакване приближи телефона. Вдигна слушалката и се заслуша. Продължително пи-иииии пискливо за дразни ухото му.
Мъжът отчаяно заблъска по апарата. Изведнъж този пронизителен звук се накъса и даде надежда за връзка.
Сложил слушалката на ухото си,  мъжът със затаен дъх зачака. Отсреща се разнесе мелодичен глас, по всяка вероятност звучащ от запис:
– Всички оператори в момента са заети, моля изчакайте малко.
– Какво е пък това?
Докато разбере какво става, от слушалката долетя нежен женски глас. Главата му се обърка на цяло. Оказа се, че му се обаждат от някакъв DSM оператор.
Смущението му нарасна, езикът му едва се обърна в устата и той тихо промълви:
– Телефонът ни е развален…..Не съм ви набирал, но как се свързах с вас, така и не разбрах.
От отсрещната страна спокойно и търпеливо му продиктуваха телефона на справки и го посъветваха да се обади там.
Мъжът смаяно постави слушалката на мястото й….Погледа му започна някак тъпо да съзерцава най-близкия ъгъл на стаята.
С надежда ръката му отново посегна към телефона. С рязко движение вдигна слушалката и я приближи към ухото си. Там го посрещна онова пискливо, непрекъсващо, дразнещо пи-иииии, което подсказваше, че телефона отново няма връзка.
– Странно! Как мога да се обадя да справки, като не мога да се свържа с тях!
Вратата бавно се затвори. Равномерните стъпки на възрастния мъж заглъхнаха в коридора.

Отново нещастен случай. Сирените злокобно огласяха миньорския град. Отчаяни жени тичаха към изхода на мината. Поредното срутване бе погълнало новите си жертви. Усилията  на останалите живи работници, да спасят поне един останаха напразни. Една безлична маса от трупове покриваше поляната отпред. Жени като черни сенки безмълвно приемаха останките на съпрузите и синовете си. Изпаднали в шок, те бавно и спокойно отприщваха болката си, стенейки над телата.
Ето там млада, обезумяла от мъка жена, прегръща изстиналото тяло на съпруга си и безутешно плаче. Устните й  едва забележимо се мърдат и едва различими думи премесени с плач се изтръгват от гърлото й. „О, ако бях с него по-нежна…. Моля те, отвори очи и ми кажи, че ми прощаваш за всичкото зло, което се изля от мен тази сутрин. Обичам те…..“
Денят за това младо семейство бе почнал с кавга. Жената бе закъсняла със закуската и съпруга й тръгна гладен за работа. Репликите, който си бяха разменили бяха жестоки и нараняващи. Едва захлопнал външната врата, мъжът се върна обратно. Дойде при жена си и нежно и каза: „Прости ми, бях груб с теб. Целуни ме за довиждане, знам  че ме обичаш. Защо да се разделяме с гняв, а не с мир?“
Но жената отговори с непреминала злоба в сърцето си: „Махни се от мен! Ненавиждам те!“
Тогава тя сипеше хули и ругатни след мъжа си, а сега прегръщаше безжизненото му тяло, мълвейки най-нежни думи изпълнени с любов: „Кажи, че ми прощаваш. Моля те, кажи само една думичка. Не ме оставяй в такова отчаяние…..“
Нямаше кой да я утеши. Нямаше кой да я прегърне и да й каже, че още я обича.
Отпуснатото тяло предизвикваше още по-голяма болка и мъка. Нещо беше се загубило. То беше си отишло завинаги.

Магазинчето бе малко но подредено с вкус. Какво ли нямаше тук: блузки, пантофи, козметика, сувенири, шапки…..Трудно би могло да се изброи всичко, на което може да спре поглед човек влязъл в този малък свят от търговската мрежа.
Продавачката бе едра жена наближаваща петдесетте. Дори и да имаше проблем, усмивката й не слизаше от лицето.Тя бе винаги отзивчива и готова да помогне за задоволяване и на най-изтънчените вкусове. Усещаше човека от самото начало и успяваше да му предложи това, което би му харесало.
Веднъж в магазинчето влезе млада жена със сина си. Очите на момчето жадно обикаляха рафтовете, не остана кътче, което да не бе обстойно изследвано. Майката обясни, че синът й има рожден ден и са дошли той сам да си избере подаръка си. Жената сподели, че е едва на 5 години, а е толкова любознателен, че не знаят вече как да задоволят непрекъснатото му любопитство и жажда да научи всичко, да разбере същността на нещата.
Магазинерката погледна малчугана в искрящите му сини очи, погали го по русата главица и каза: „О, за такъв като него имаме нещо много интересно“. Тя извади две кутии и заинтригуващо ги постави пред изпитателния поглед на момчето. Те съдържаха пъзели плюс игри от рода на шах, дама, не се сърди човече…Разликата между двете кутии се оказа не само цената, но и броя допълнителни игри в едната.
Майката предложи на момчето да избере само, коя от двете да бъде. То дълго мълча след, което посочи по-евтината кутия, но майка му не бе съгласна и започна да го увещава: „Виж, тук са повече игри, пък и пъзелите са май повече“.
Синът й я погледна хитро и кротко каза: „Добре, нека бъде, както ти искаш. Нали си ме учила, че по-умния винаги отстъпва“. Двете жени учудено гледаха малкото човече, което не надвишаваше 1 метър от земята, а им предаваше урок по мъдрост.
Може би много от вас няма да се съгласят, че по-умния винаги трябва да отстъпва, но малкия беше решил така, за да не се занимава с безсмислени спорове. Заслужава ли си за такива дребни неща да се спори  и да се нарушава мира?

Нощта пристъпяше с тихи стъпки. Черните сенки запълваха тишината и уверено изпълваха всичко наоколо.
Последните лъчи на слънцето бързо се сгушиха в диплите на едва мержелеещите се облаци, потънали в обятията на нахлуващата нощ.
Тя стоеше на верандата, опряла глава върху ръка, покрита с множество изпъкнали вени, останал спомен от напрегнат труд. Очите й потъваха в мрака, спрели в някаква невидима точка. Погледът й  бе изпълнен с напрегнатост, обмислящ близки и далечни преживявания.
Слаб телефонен звън я изведе от унеса. Тя бавно се надигна и с плавна походка тръгна към стаята. Уморено вдигна слушалката, а гласът й прозвуча тихо и спокойно:
– Да, моля.
– Лельо, аз обичам чичо и искам да се омъжа за него.
–  Дете, но той може да ти бъде баща!
–  За любовта граници няма.
– Не се лъжи, ти не си първата към, която е протегнал ръка.
– Ти, говориш така, защото те е яд за това, което ти казах. Ние се обичаме.
– Не бих се доверила на човек, който изоставя жена си и децата си след толкова години брак.
– И аз да бях на негово място, бих я напуснала, знаеш ли какво разправя за нея?
– Днес ще разправя за нея, утре за теб. Когато му омръзнеш, няма да жали отрицателни „суперлативи“ и за теб.
– Но…ти не го познаваш.
– Той няма нужда от теб, а от парите и бизнесът ти.
– Глупости, никой не може да припари до тях.
– Лъжеш се! Но помисли за дъщеря си, тя е вече поотраснала. На какво я обричаш?
– Какво искаш да кажеш?
– Този човек посегна на дъщеря си. Според него нищо не е станало, защото не се е стигнало до секс, но дъщеря му и до ден днешен се упреква за случилото се и не смее да разкаже на никого. Че то за разказване ли е? Пълно безсрамие!
– Ще си помисля……Разколебана съм….Нима може да има толкова безнравственост и лицемерие на едно място.
Сватбата не се състоя.