Връщайки се у дома, той завари жена си да слага масата за вечеря. Хвана я за ръка и й каза:
– Трябва да говоря с теб.
Тя седна и спокойно започна да яде. Той видя болка в очите й и се изненада, не знаеше какво да каже. Но трябваше да й сподели това, което си мислеше:
– Искам развод, – започна той спокойно.
Тя не изглеждаше раздразнена от неговите думи. Само тихо попита:
– Защо?
Той се изплъзна от въпроса и това я разстрои. Сърцето му принадлежеше на друга. Той повече не обичаше жена си. Само я съжаляваше.
На другия ден той се върна късно и я завари нещо да пише на масата. Не вечеря. Легна си и бързо заспа, защото беше много изморен от деня прекаран с другата.
На сутринта жена му представи своите условия за развод:
– Не искам нищо от теб, – каза тихо тя, – само те моля за един месец да отсрочиш развода. За този месец бих искала да живеем един нормален живот. Нашият син има изпит след месец и не искам да нарушавам мира му с нашия бракоразводен процес.
Той нямаше нищо против това нейно предложение, но имаше още една нейна, макар и странна за него молба:
– Бих искала да си спомниш началото на нашите семейни отношения….., когато ме носеше на ръце в стаята в деня на нашата сватба. Моля те в продължение на един месец да ме носиш на ръце от нашата спалня до входната врата.
Той си помисли, че тя е изгубила разсъдъка си. Но за да направи последните им дни що годе търпими, прие странното й искане.
Нямаше интимност с жена си, с което искаше да подчертае решението си за развод. Първият ден, когато я носеше му беше неловко. Синът им запляска с ръце и се засмя:
– Татко носи мама на ръце.
Думите на детето го жегнаха силно. От спалнята в хола, а после до вратата, той държеше жена си в прегръдките си. Тя затвори очи и тихо каза:
– Не казвай на детето за развода ни.
Той кимна с глава, въпреки че се чувстваше разстроен. Тя слезе на вратата и отиде да хване автобуса, за да иде на работа, а той отиде в офиса.
На следващата сутрин синът им влезе в стаята и каза:
– Време е да носиш мама.
За синът им стана важен моментът, в който баща му носеше майка му на ръце. Тя обикновено приближаваше сина си до себе си и го прегръщаше. Мъжът се обръщаше настрани, да ни би в тези последни минути да премисли и измени на решението си. След това я взимаше на ръце и я занасяше до входната врата. Тя обгръщаше с ръце шията му тихо и естествено. Държеше я плътно до тялото си, както в деня на сватбата им. Струваше му се, че жена му от ден на ден става все по-лека.
Последния ден, когато я държеше в ръце, той трепна. Синът им отиде на училище, но той още я държеше в ръце. Усмихна се и й каза:
– Не съм забелязал, че в нашите семейни отношения липсва близост.
След като я остави тръгна към офиса. Нещо го озари, слезе от автомобила, даже не затвори вратата. Страхуваше се, че нещо ще забави изпълнението на решението, което бе взел.
Изкачи се бързо до горе,  а в това време тя отваряше вратата и той бързо й каза:
– Извинявай, не искам да се развеждам….
Тя сякаш се събуди от дълбок сън. Удари му един шамар, затвори вратата и се разрида. Той слезе надолу и тръгна.
На връщане, на път за в къщи се отби в един магазин за цветя и поръча голям букет. Продавачката го погледна весело и го попита:
– Какво да напишем на картичката, преди да я сложим в букета?
Той се засмя щастливо и каза:
– Напишете: „Ще те нося всяка сутрин на ръце, докато смъртта ни раздели!!!“
Прибра се с букет цветя и усмивка на лицето. Прелетя стълбището и влетя като хала. Намери жена си в леглото – мъртва.
Тя се беше борила с рака много месеци наред, а той беше така зает с любовницата си, че не бе забелязал нищо. Тя знаеше, че скоро ще умре, за това искаше да спаси от отрицателни емоции сина си, ако разбере за развода им. В крайна сметка, бащата изглеждаше като любящ мъж в очите на сина си.
Малко неща в семейните отношения имат наистина значение. И това не са къща, кола и пари в банката. Така, че отделяйте време за тези малки неща, които създават близост в семейните отношения.
Нека вашето семейство наистина да бъде щастливо!

Тръгвам към блока и както обикновено пенсионерите седят на пейката, децата крещят и викат на детската площадка, а млади и стари са излезли да се насладят на последните топли есенни лъчи.
Вече към блока чувам неопределено мучене и гледам насреща се придвижва с несигурна крачка нашият съсед.
Той е рибар, но често обича да си попийва. Обикновено се губи една година по моретата, а след това се подвизава наоколо, зареден с няколко чашки алкохол. Винаги е весел.
Разтърси ръката ми и нещо нечленоразделно излезе от устата му. Някаква пияна абракадабра съпроводена с продължително съскане, след което следваха непонятни гласни и съгласни звукове.
Тук моя „процесор“ блокира и аз замрях с поредното глупаво изражение на лицето, опитвайки се да анализирам чутото и да оформя някаква смислена фраза.
Изведнъж се сетих, че при всяка наша среща той все се оплаква, че не може да оформи документите си са поредното пътуване по море, поради неотстъпчивата ни бюрокрация, но тъй като гласът му звучеше радостно реших, че този път е успял навреме със всичко. За това му казах:
– Браво! Поздравявам те! Желая ти успех!
Едва доловимо усещам, че някой ме дърпа за ръката, гледам съседката, която живее под нас. Усмихва ми се и ме пита:
– Защо си такава?
– В какъв смисъл? – недоумявам аз.
– Човекът ти казва, че много те уважава, а ти…..
– Какво? – заливам се в смях. – Стори ми се…..Забавен диалог се получи между нас.
„Ти с твоя обичаен репертоар“ – изненадва ме моята „душевна глухота“.

Мой приятел дълго ме убеждаваше да отида на неговите сбирки, които организираше в дома си. Темите, които разгледаше бяха свързани с „уникалните методи да спечелиш повече пари“. Омръзнаха ми натякванията му при всяка наша среща и за това се съгласих.
Един ден взех 9 годишната си дъщеря и отидох.
Очакванията ми напълно се потвърдиха. Той въодушевено говореше за мрежов маркетинг, като непрекъснато задаваше въпроси от рода на : „Бихте ли използвали друг перилен препарат, ако ви харесва този, който използвате?…..“
Усилията му изглеждаха напразни, защото аудиторията вяло реагираше.
Изведнъж той погледна дъщеря ми и хитро се усмихна:
– Пепи, какво би избрала милион лева или лев, който се удвоява всеки ден в продължение на месец.
Тя невъзмутимо отговори:
– Разбира се удвояващият се лев.
Приятелят ми притеснен, че се е сринал ефектния му номер, от глупавия отговор на детето, продължи с почти съскащ тон.
– А защо, избра това, мило дете?
Тя продължи спокойно, като го гледаше право в очите:
– Защото на всеки глупак е ясно, че 2 на степен 29 е много повече от милион….
Приятелят ми онемя, а детето продължи с поучителен тон:
– Това се нарича прогресивна система за изчисляване на печалбата
Приятелят ми дойде на себе си едва след пет минути. Той завърши лекцията набързо и доста неуверено, а към детето повече не погледна………

Денят преваляше и слънцето скоро щеше да скрие и последните си лъчи, които от срам, че закъсняваха, обагриха околните облаци в червено.
Група младежи стояха край един стар склад. Разговаряха по групички. Бяха им обещали, камион за разтоварване и пари веднага на ръка след свършване на работата. Като става дума за разтоварване не си мислете, че групата бе специално подбрана. Тя съвсем не се състоеше само от яки и силни момчета. Само двама се открояваха с масивната си мускулатура, сякаш бяха излезли от някоя древна Олимпиада, където преди минути са премервали силите си. Те обикаляха наперено и пъчеха „напомпените“ си тела.
Две момчета малко в страни от групичките нещо се побутваха и весело се смееха.
– Виж го тоя Перколес, – каза едното от тях, сочейки показващия мускулите си младеж наблизо край тях.
Навярно имаше предвид легендарния Херкулес от гръцката митология, като бе вмъкнал само малка добавка, за да подчертае дразнещото го перчене на младежа.
Другия се засмя и посочи с ръка едно високо, мършаво момче:
– Не знам за този, но виж онзи Хер Кокалес – каза той на приятеля си, имитирайки умението му да изменя името на Херкулес в зависимост от човека насреща.
Изведнъж едно от момчетата извика:
– Какво прави този малчо тук? Каква работа може да се очаква от него?
– Остави го, той е втора употреба, – засмя се един дебеланко и намигна на останалите.
Така и не се разбра, какво точно имаше в предвид пълното момче. Дали не приемаха сериозно работата му или че беше толкова дребен, та не очакваха да свърши кой знае колко работа.
Закачките и подмятанията продължиха, докато дойде камиона.
В тази надпревара между кашони, щайги и напрегнати момчешки тела се отличиха Хер Кокалес и онова невзрачно момче „втора употреба“. „Перколесите“ се криеха в настъпващата нощ и носеха по нещо от време на време, колкото да се каже, че и те са работили.
Сила се доказва, не чрез показност, а с истински дела.

Работният ден свърши и домакините се юрнаха към магазините. Ако кажехме, че това е точното време за образуване на опашки, щяхме да ударим джакпота.

Уморени с натежали глави от проблеми. Хората бавно пристъпваха един зад друг, за да вземат необходимите продукти за в къщи.

Една жена накупила доста неща, задържаше опашката като се чудеше, кое в коя торба да смести, защото те вече бяха препълнени. Мъж прехвърли 50-те неспокойно пристъпваше от крак и от време на време си гледаше часовника. Изведнъж вдигна глава, посочи ролките тоалетна хартия, които жената с голямо усилие едва набутваше в една от чантите и попита:

– Извинете, госпожо, за какво ви е това? – обходи опашката с поглед, усмихвайки се хитро и едва доловимо намигна приятелски.

Жената беше притеснена и ядосана. Тя изгледа войнствено мъжа и каза назидателно:

– Я не се правете на неандерталец! Какво използвате в тоалетната? – победоносно вдигна глава, искайки да каже: „На какъв ми се прави този. Ама и аз му го казах, както трябва“.

Мъжът, правейки се, че не разбира за какво го питат, добави невинно:

– Вода!

Жената почервеня като нагорещен вулкан, готов веднага да изригне, а опашката се залюля от едва доловим смях, който заплашваше да я залее.