Много хора престъпват прага на църквата, остават на службата, помолят се и всичко това, за да освежат малко душата си.
Веднъж на една от службите дойде една баба. Тя се приближи до свещеника и го попита:
– Отче, колко свещи е необходимо да се сложат пред Господа?
Бабите често се допитват до свещеника и искат точно да им се обяснят нещата, за да не сбъркат.
Свещеникът помисли малко и ѝ отговори:
– Сложи за себе си. На Господа нищо не му е нужно, Той си има всичко.
Един мъж, който беше наблизо и чу думите на свещеника беше озадачен:
– Наистина ли нищо не можем да Му дадем? Няма ли у нас нещо макар и малко, което да Му дадем?
– Как да няма? – избърза да се присъеддина и една по-млада жена към разговора. – А добротата?
– Не, никой в сърцето си няма доброта, – каза тъжно свещеникът.
– А честност, порадъчност? – продължи жената да настоява.
– Разберете, – въздъхна дълбоко свещеника, – ако човек не е отворил сърцето си за Бога, в него няма честност, почтеност, нито жалост към другите.
В живота ние често сме твърде заети и мързеливи, за да отиде в църквата, да си поговорим с Бога в молитва. Отиваме при Него само, когато живота ни е притиснал и не очакваме вече помощ от никъде.
Представете си, когато имате много близък приятел, не го държа в резерва, когато ви е много тежко. Вие общувате с него, ходите му на гости, споделяте мъка и радост. Всеки празник на приятелят ви е и ваш празник. Ето така трябва да се научим да общуваме с Бога, докато още имаме време.

Мария седеше на дивана, сложила крак върху крак. Тъмно кестенявата ѝ коса падаше върху лицето и хвърляше сянка върху бузите, челото и устните ѝ. Върху бледосинята си рокля тя съсредоточено нанизваше причудливи и менящи цвета си мъниста.
Това би била една прекрасна картина, ако в нея нямаше известно напрежение, едва доловимо във въздуха. Тодор веднага го усети щом влезе в стаята.
Той не обичаше тези моменти. Тодор много обичаше Мария, но тези нейни промени го плашеха. Тя от весела и ласкава се превръщаше в мрачна статуя. Най-страшното беше, че в такива моменти Тодор не знаеше какво да прави. Докосваше я, а тя стоеше като очуждена. Всяко докосване предизвикваше напрягане у нея.
А когато погледнеше Тодор в очите, той усещаше мълчалив и тих укор или още по-лошо, някаква далечна неземна тъга. Фразите ѝ обикновено бяха едносрични. Тялом беше в стаята, но в действителност я нямаше там.
– Мими, какво те притеснява? – най-накрая Тодор реши да наруши тишината.
Мария повдигна вежди в недоумение и едва каза:
– Всичко е наред.
– Да отидем да изпием по едно кафе, да се разходим, – с малко по-весел тон предложи Тодор.
Тя само повдигна рамене, изразявайки безразличие. Отново замръзна и забрави за неговото присъствие.
Тодор нервно закрачи из стаята, влючи телевизора с желание говорът да разкъса тягостната тишина.
Той тръгна към прозореца и се замисли. Вече от 5-6 години бяха заедно. Толкова много се обичаха, отношенията им бяха нежни и искрени и никога не им бе скучно, когато бяха заедно. Винаги имаха какво да си кажат. Но тези пристъпи на меланхолия го събаряха.
Какво ли става в главата ѝ? В такива моменти Тодор изпитваше раздразнителност, неразбиране, съжаляваше я, чувстваше собственото си безсилие, а понякога изпитваше неприязън.
На него му се искаше да си върне веселата и безгрижана Мария. Желаеше да я хване за раменете, да я разтърси леко и да ѝ каже:
– Остави всичко това! Не се разкисвай! Всичко ще се оправи.
Но той знаеше от опит, че това не помага. Това състояние може да отнеме различно време, кога повече, кога по-малко… единствено можеше само да чака.
Тодор я погледна, тя все още седеше на дивана. Изведнъж някаква изненадваща нежност нахлу в него. Той дойде до нея, седна на дивана. Прегърна я, притисна я нежно към себе си и я целуна по главата. След известно време почувства как тя се отпусна в обятията му, а ризата му се намокри на рамото….
Той я галеше по главата, а тя все по-силно се притиакаше към него. Мънистата, като ярки дъждовни капки се посипаха по пода.
– Всичко ще се нареди, ще видиш, – нежно ѝ шепнеше той, – аз съм с теб не бой се…..

Когато беше малка, баща ѝ не я хвалеше изобщо, сякаш не забелязваше старанието ѝ. Каквито и оценки да изкараше в училище, за него бяха недостатъчни. Искаше да направи нещо по-особено, за да я забележи и да я похвали.

Когато стана тийнейджър баща ѝ ги напусна и заживя с друга жена. От тогава повече не го видя.

Сега я терзаеха гузни мисли. Често си задаваше въпроса: „Ако бях съумяла да постигна по-добри резултати, които да удовлетворяват баща ми, дали нещата нямаше да се развият по друг начин?“

Женена е. Има си двама тийнеджари и се страхуваше да не ги загуби. Ако знаеха как нейния баща не е сметнал, че тя е достойна за обич, как ли щяха да се отнесат спрямо нея. Целият ѝ живот беше белязн от този страх.

Тя беше отхвърлена и наранена, жадуваща за обич и похвала.

Един ден Бог я срещна. Той ѝ дари радост и мир. Но раните от детството ѝ пречеха да възприеме Бог по правилния начин. Тя се страхуваше да не сбърка , притесняваше дали върши правилно нещата. Възприемаше Бог по-скоро като съдия, очакваше всеки момент да изрази недоволството си от нея. Тя оприличаваше Бога на вечно недоволния си баща, който я изостави.

На едно от богослуженията в църквата, Бог я докосна по чуден начин и тя усети и позна безкрайната Му любов.

В Барселона има едно специално заведение, в което се сервират различни видове кафета. То винаги е пълно. Но има нещо много интересно, когато си поръчваш кафе, сервитьорът непремено те пита за името и си го записва. Когато Роси беше за първи път в това заведение, тази практика я изненада и бурно изказа негодуванието си:

– А личните карти няма ли да искат?

Данчо ѝ разясни положението спокойно:

– Реално, предлаганите видове кафета са много, а клиентите още повече и те непрекъснато се сменят. Прието е да се записват имената на клиентите, за да се избегнат грешките. Така всеки ще може да пие това кафе, което си е поръчал.

На Роси ѝ стана много смешно, когато чу сервитьорът да съобщава:

– Кафе за Роси.

Веднъъж тя беше пак там с приятелката си и един германец с жена си, която беше българка. Решиха да си направят шега и да не кажат истинските си имена, а да си измислят шеговити.

Когато сервитьорът попита Роси за името, тя каза:

– Кифла, – и леко се усмихна.

Приятелката ѝ се нарече Дрисла. Германецът избра името „Змей“, защото жена му често му казва:“ Ето идва моя змей“. Това обръщение много му харесваше. А жена му се нарече „Пръдла“.

Сервитьорът много внимателно и съсредоточено записваше имената, без да се влияе от разменящите си усмивки на масата клиенти. Тези имена за него нищо не значеха. Но той беше усърден и учтив в работата си.

По-късно се разнесе гласът на сервитьорът:

– Кафе за Кифла. Кафе за змей, – което някак си се бе превърнало в Исмаил, може би така е прозвучало немското произношение на тази дума. – Кафе за Дрисла. Кафе за Пръдла.

Групичката едва не падна под масата от смях. След това започнаха да се оглеждат дали няма българи в заведението, защото голям срам щяха да берат.