Нина бе едва четири годишна, но усърдно опознаваше света. Тя непрекъснато се въртеше край баба си Недялка и слушаше безкрайните и истории, далечни спомени от миналото.

Това и бе останало само на старицата. Загубила зрението си преди две години, нищо друго не можеше да прави, освен да разказва на внучката си.

Нина награбила по две три кукли, коя за косата, коя за краката, сядаше до баба си у слушаше.

Малкото дете често чуваше тежките въздишки на баба си и за това все я питаше:

– Бабо, лошо ли ти е? Да ти донеса вода?

Бабата тихо с дрезгавия глас отговаряше:

– Нищо не ми трябва, чедо.

Но веднъж както се бе умислила, от устата на Недялка се отрони с въздишка следното:

– Лошо, много лошо.

– Какво е лошо, бабо? – попита Нина.

– Скоро ще умра ….

– И какво от това? – малкото дете протегна любопитно врътлето към баба си.

– Не ми се иска, – отговори с въздишка бабата.

Нина се засмя:

– Нищо, бабо.

– Как така нищо? – недоумяваше старата жена.

– Нали Христос е възкръснал? – попита Нина.

– Да, възкръснал е, – потвърди Недялка.

– Тогава и ти ще възкръснеш, – уверено каза Нина.

– А, добре … – съгласи се възрастната жена, удовлетворена от отговора на малката.

Недялка бе на 92 години и скоро почина, но без страх във сърцето. Христос възкръсна, от което следваше, че и нея я чака същото.

Манол бе презрях и отритнат от хората човек. Той много тъгуваше, че от църквата в тяхното селище бяха останали само руини.

Болката му бе толкова голяма, че той често падаше на колене и се молеше:
– Къде е църквата Ти, Господи. Останаха само руини, а хората се пръснаха ….

Един ден Манол ясно чу глас:

– Моят разрушен дом възстанови.

Манол запретна ръкави. Започна да трупа дървета и камъни, а на всеки срещнат предлагаше:

– Ела да възстановим нашата църква.

Едни му се присмиваха:

– Ти си луд! Заел си се нещо, което не е по силите ти.

Други само клатеха глава и го подминаваха, а имаше и такива, които се правеха, че не го забелязват.

Той знаеше, че го чака много работа, но не се отчайваше. Облечен в стари, износени и избелели дрехи, мъкнеше дървета и камъни на гръб.

Ядеше само, когато някой му подхвърляше макар и сух хляб, а спеше на земята близо до руините.

С Божия помощ и няколко души, вдъхновени от неговото упорство и усърдие, Манол успя да възстанови храма.

„Но Бог избра глупавите неща на света, за да посрами мъдрите, също избра Бог немощните неща на света, за да посрами силните“.

След като свършеше молитвата си, Вера се стараеше и полагаше всички усилия да помогне, за да получи отговор на молбата си.

Един ден Бог ѝ каза:

– Не е нужно да правиш нещо особено, защото собствените ти усилия ми пречат да действам. Достатъчно е да повярваш и да благодариш от сърце, все едно вече всичко, което си искала е станало.

– Господи, – въздъхна тежко Вера, – изглежда доста неразумно да стоя пасивна и да уповавам на Теб. Имам желание да бъда по-активна.

– Представи си, че трябва да спасяваш удавник, а той през цялото време се опитва да ти помага. Според теб какъв ще бъде резултата?

– Плачевно, – леко се усмихна Вера. – Спомням си, когато бяхме деца, как се опитвах да спася Ники, който бе паднал във водата. Докато се опитвах да го извадя, той пляскаше с ръце и риташе с крака. Това сериозно ме затрудняваше. Имаше момент, когато със своите действия Ники едва не ме удави. И двамата щяхме да потънем.

– Същото става, когато Аз се боря за теб, а ти упорито желаеш да ми помагаш. Не, че не искам или не мога да ти помогна, но със своята намеса ти Ме възпрепятстваш.

Вера осъзна, че Бог не може да работи, докато тя действа.

Бог се нуждае от време, за да отговори на молитвата, а ние често Го лишаваме от тази възможност.

Нужно е време за да се израсте роза и да се отгледа дъб.

Необходимо е време за превръщане на житните класове в хляб. През този период земята се оре и наторява. Дъждът я оросява. Пониква кълн, след това стрък, златно зърно засиява в класовете и след съответната му преработка се получава хляб.

За всичко това се изисква време. А докато чакаме да се изпълни Божието най-добро за нас, по-добре да уповаваме на Него.

„Предай на Господа пътя си и уповавай на Него, и Той ще извърши очакването ти“.

Самуил бе вперил поглед в дървото, което се виждаше най-добре от прозореца. По него имаше изсъхнали клони, които трябваше да се орежат.

Наблюдаваха се и множество зелени филизи, които бяха като че ли нарочно струпани на едно място. Един добър градинар би ги окастрил, може би щеше да остави едно, най-много две от тях.

Самуил обичаше музиката и бе посветил живота си на нея. Сега наложената изолация поради карантината, го бе малко депресирала. Той сядаше пред пианото, но това, което изтръгваше от клавишите му, не го радваше.

Гледайки към раззеленилото се дърво, Самуил си каза:

– Едно дърво процъфтява, когато тежките му клони и външната зеленина се подрязват, така че да могат да се насочат хранителните ресурси към останала част от дървото. А не е ли така и с музиката?

Той разкърши рамене и започна замислено да крачи из стаята.

След малко монологът му продължи:

– Музиката не е колекция от случайно събрани ноти. За да се създаде красива песен, човек трябва да подрязва „чуждите “ звуци.

Мислите му го обърнаха към собственият му живот.

– Същият принцип, – продължи разсъжденията си Самуил, но вече в друга посока, – може да се приложи и към собственият ми живот. Ако искам животът ми да се превърне в свята песен, трябва да премахна това, което ненужно го обременява.

Изведнъж спря насред стаята и се запита:

– От къде идва това ненужно бреме? От нещата, които знам, че са неправилни, а допускам компромис със тях. Тогава песента няма да звучи ясно и завладяващо, а ще дрънчи и скрибуца с едно натрапващо се оправдание: „И другите така правя“……

Самуил внезапно млъкна. След няколко минути отново се чу гласът му:

– Но това няма да бъде музика излъчваща любов, милост, прошка, …., а някаква какофония от звуци без всякакъв синхрон. И какво излиза?

Самуил погледна отново дървото.

– Нужно е да да позволя на Създателят ми да окастри ненужното в мен, за да преизобилва Божията сила чрез мен в музиката, която ще прелива от душата ми.

Коренът на еврейската дума за песен ז-מ-ר има друго значение и то е „подрязвам“. Може би сега по-ясно разберете връзката между песен и подрязване.

Станимир разпалено размахваше ръце.

– Вдъхновяващо е, когато гледаш хората да са отдадени на нещо и да преследват настървено мечтите си.

– Ето Минка, – подкрепи го Атанас, – завърши само за три години колежа и веднага пое задача, която напълно я ангажира.

– Тони искаше много да има кола, – обади се Стефан. – Той е сладкар. Печеше и продаваше торти и това го правеше доста усърдно, докато събра необходимата сума.

– Борисов, – спомена идола си Стамен, – си е поставил за цел, с продажбите си да задоволява нуждите на сто нови хора всяка седмица.

– Това са нечии стремежи, в които нищо лошо не виждам, ако не се прекалява, – поклати глава бай Дамян, който седеше на близката пейка и слушаше разговорът на младежите, – но има по-важни неща които трябва да търсим.

– И какво е по-важно? – напери се Станимир.

Останалите погледнаха недружелюбно старецът, който се намеси в разговорът им без някой да го е канил.

– В отчаянието си, борейки се в пустиня, цар Давид викаше: „Боже, Ти си мой Бог, от ранина Те търся. Душата ми жадува за Тебе, плътта ми Те ожида, в една пуста, изнурена и безводна земя“ и Бог го привлече близо до себе си, – каза спокойно бай Дамян. – Дълбока духовна жажда на Давид можеше да се задоволи само в Божието присъствие.

Младежите го зяпнаха изумени, а възрастния човек продължи:

– Давид си спомняше за срещите с Бога, как живееше в Неговата всепобеждаваща любов и единствено бе удовлетворен, когато хвалеше ден след ден Господа.

– Ти се майтапиш, – нерешително, съвсем тихо каза Станимир.

– Дори през нощта размишляваше за Божието величие и признаваше Неговата помощ и защита, – усмихна се старецът.

– И ся к’во? – повдигна рамене Стефан.

– Божият Дух ни изобличава за греховете ни и ни приканва искрено да търсим Бога. Само от Създателят си можем да черпим всички добри неща, – заключи бай Димитър.

Една част от младежите подигравателно и пренебрежително се отнесоха към думите на възрастния човек, но други, макар че бяха много по-малко, сериозно се замислиха.