Тази пандемията продължи прекалено дълго. Стефан бе притеснен. Имаше четири милиона и изведнъж ….. фалира.

– Така е, защото всичко бях изградил върху дългове и неправилни решения, – крещеше сам в кабинета си. – Сега банките си искат заемите обратно…. Всичко се срина.

Стефан бе срещал Бога преди, но истински Го опозна, когато започна да пропада надолу.

Така той се научи как да живее без дългове, като се вмества в определен бюджет; да харчи по-малко, отколкото е спечелил; да спестява и да инвестира.

В най-голямата си кризата Стефан ясно чу Божия глас:

– Събуди се, сбъркал си пътя!

Не бе достатъчно пробуждането, необходимо бе и израстване.

Постепенно той осъзна:

– Бог притежава всичко. Моята отговорност е да управлявам Неговите ресурси така, че да Му отдавам слава.

Бог очаква да използваме това, което ни е дал, за да изграждаме царството Му и да оставим наследство, което да Му носи слава и занапред.

Събирането на богоугодно наследство отнема време и усилия. Изисква дисциплина и посвещение.

Това е пътуване, изпълнено с предизвикателства, но си заслужава да го опиташ.

Вятърът разбъркваше и смесваше опадалите листа, както художник боите си. Мярна се самотно куче и се загуби в опадалата шума.

Соня, Видул и Захари крачеха енергично из парка. Тримата водеха ожесточен спор.

– Ако църквите са далече или хората са болни, никой не може да ги задължи да отиват там, – наостри се Захари.

– Ако имат желание …., – опита се да каже Соня.

Но Видул рязко я прекъсна:

– При днешната обстановка, по-добре никой никъде да не ходи.

– Добре, – примирено каза Соня, – не можем да останем на едно и също мнение. Нека да отидем до нашия свещеник Никифор.

– Добра идея, – възкликна възторжено Видул.

– Ще чуем и неговото мнение, но той дали ще ни убеди, че е това е правилното решение, – усъмни се Захари.

– Е, нека все пак да опитаме, – настоя Соня.

Тримата бързо отидоха до близкия храм и се срещнаха с Никифор.

Той ги поздрави и много им се зарадва.

– Какво ви води при мен? – кротко попита свещеникът.

– У нас възникна спор, – започна припряно Видул, – Има много храмове и църкви, но те са доста далече за някои хора.

– За такива е твърде тежко да отиват там, особено ако са болни, – добави Соня.

– Вие какво бихте посъветвали такива хора? – попита Захари.

Свещеникът поглади с ръка брадата си, вгледа се далеч напред пред себе си и каза:

– Когато ме заболи зъб, аз не оставям болката да ме измъчва, като се оправдавам, че зъболекарския кабинет е далеко. Напротив правя всичко възможно да стигна там колкото се може по-бързо.

– Така е, – съгласиха се и тримата.

– Освен това, – продължи свещеникът, – има такива недъзи, които карат хората да отиват на хиляди километри, за да спасят живота си. Ако за човека душата му е безценна, повярвайте ми, той ще отиде навсякъде.

Банко бе добър градинар. Всяко стръкче в градината му усещаше неговото присъствие и му се радваше.

Той пееше, когато работеше и всяко омърлушено растение надигаше глава и се преборваше с вредителите, които го бяха нападнали.

Банко плевеше и поливаше. Радваше се на всеки стрък пробил земята. Окриляше го с нежност. Той укрепваше и растеше нагоре.

Един ден добрият градинар забеляза, че един трънлив храст е започнал да линее.

Много от клонките му бяха увиснали, а по тях листата бяха загубили зеления си цвят. Тя бяха станали не кафеникави, а направо черни. Докоснеш ли ги, веднага се разпадаха.

Банко се приближи към храста и започна да му говори:

– Приятелю, от какво си се уплашил? Не трябва да се страхуваш от нищо. Твоите клонки не се нуждаят от нищо. Нима силната ми любов към теб, не е достатъчна за твоята защита.

И трънливия храст го послуша. От благодарност той даде семена, от които израснаха храсти без тръни.

Веднъж попитаха Банко:
– Как успяваш да съживяваш и променяш растенията в твоята градина?

– С любов, – простичко отговори той.

Рангел отново роптаеше. Това се бе превърнало в негова привичка:

– Нали сме повярвали в Бога? Защо ….?

Баща му го погледна добродушно и каза:

– Христос не е казал, че Който вярва в Него, ще разбере благословението в цялата му пълнота.

– Какво печеля от това? – начумери се Рангел.

– Ако вярваме в Бога, не е важно какво получавам, а какво Той пропуска през нас.

– Хмм …

– Неговата цел изобщо не е да човек се показа в цялата си слава, а да се преобразим в образа на Сина Му.

– Преобразяване, – Рангел вдигна рамене.

– Не можем да оценим живота си спрямо успеха, който имаме, – вдигна показалец нагоре баща му. – Това можем да направим единствено чрез това, доколко сме проводници на Божията сила.

Рангел се мръщеше и нервничеше.

– „Който вярва в Мен, от него … от утробата му ще потекат реки от жива вода“, и тогава стотици животи ще бъдат постоянно напоявани. Време е да „счупиш съда“ на егоистичния си живот. Спри да жадуваш за собствено удовлетворение и започнете да изливате това, което има в теб от Господа.

Рангел махна с ръка. Той още не бе достигнал до тази истина.

Какви ли не истории се разнасяха в махалата. Дора и Петра попиваха всичко и предаваха нататък.

Скоро новостта, която ги споходи изостри сетивата им.

– Представяш ли си, – каза въодушевено Дора, – тази жена правела чудеса.

– Невероятна е! Излекувала болни от корона вирус, свързвала с хора, които са починали отдавна, откривала загубени предмети, …. – размаха неопределено ръце Петра.

Двете веднага разучиха адреса на офиса, който бе наела и решиха да я посетят. Още на другия ден бяха при нея.

– Казвам се Елеонора, – представи се жената.

Тя носеше маска, но в това нямаше нищо подозрително, никой не бе отменил средствата за защита от корона вирус.

След като им каза някои неща, които им се бяха случили в миналото, печелейки по този начин доверието им, Елеонора предложи:

– Ако ми донесете пари, за предпочитане е бижута, ще ги удвоя за два-три дена.

Дора и Петра изобщо не се усъмниха в предложението и донесоха всичките си бижута и около пет хиляди лева, толкова можаха изстискат от потайните си скривалища.

След два дена двете бяха изненадани. Оказа се, че „жената чудо“ е изчезнала в неизвестна посока.

Дора и Петра бяха като попарени. Тъжна история.

– Сигурно ни е хипнотизирала по някакъв начин, – отбеляза Дора.

– Вероятно е заблуждавала и други хора и след това е изчезвала, – добави Петра.

– Интересно, кой тогава се разпространява мълвата за нея? – попита Дора.

Двете жени се спогледаха.

– Това трябва на всяка цена да се разбере, – ококори очи Петра.

И двете импулсирани от новата идея, хукнаха към махалата да събират нови клюки.