Валентин за първи път щеше да заведе синовете си на поход и то не какъв да е. Това бе доста трудно изкачване на висок връх.

Младежите нервничиха и се безпокояха за предстоящото пътуване.

– Татко, ще успея ли? – объркано питаше Тинко.

– Ами ако не издържа, – плахо поглеждаше Стефан към баща си.

– Вие сте млади мъже и това е една от проверките ви за живота, – усмихваше се насърчително Валентин.

Като баща той вярваше, че синовете му ще преминат този тест, но за него бе по-важно дали ще му се доверят в това трудно изпитание.

Дойде и денят на похода. Пътят не бе лек.

Тинко обръщаше на няколко пъти глава назад и почти шептеше:

– Татко, не издържам повече.

Баща му го прегръщаше през рамо и леко го побутваше напред.

– Ще успееш, не се отказвай! – гласът на Валентин звучеше сигурно и уверено.

Тинко пое дълбоко въздух и хукна. Брат му го последва. Двамата изпревариха групата и първи стигнаха до върха.

Валентин бе горд със синовете си:

– Вие бяхте великолепни. Благодаря ви, че ми доверихте страховете си и въпреки всичко успяхте.

Тинко и Стефан се спогледаха. Те бяха усетили любящото сърце и дълбоката загриженост на баща си, а това ги въодушевяваше.

В нашият объркан живот, понякога изпълнен с тъмнина, особено по време на изпитание научаваме кой е Бог и Му се доверяваме напълно.

Васко бе постоянно недоволен от нещо. Нищо не му харесваше и все си мърмореше:

– Аз съм най-ощетения в този живот. На други им се падат повече пари, отколкото се нуждаят; просторни и красиви домове; луксозни коли…. А на мен? Само мъка и неприятности.

Един ден, слушайки оплакванията на Васко, дядо Петър се приближи към него, потупа го рамото и попита:

– Пак ли се самосъжаляваш? Ти си здрав и силен, останалото ще постигнеш с труд и постоянство.

– Какво знаеш ти? Каква ми е ползата, че съм млад, в разцвета на силите си, когато нищо не спори? – тъжно каза Васко.

– Ти не осъзнаваш какво имаш…….

– Какво толкова имам? – разпали се Васко.

– Би ли се съгласил за милион да ти отсекат ръката? – попита старецът.

Васко се стресна, сякаш се събуди от сън.

– За нищо на света, – тръсна ядосано глава младежът.

– Добре, нека да не е ръката, но поне кракът или едното око? – старецът с любопитство погледна Васко.

– Ти подиграваш ли ми се, старче? – яростно размаха ръце Васко. – И за милиард не бих ги дал.

– Ето ти сам виждаш, – усмихна се дружелюбно старецът. – Бог ти е дал това, което и за милиард не може да се купи, а ти се оплакваш, че си беден и неуспешен.

– Тогава какво да правя? – Васко с надежда впери поглед в мъдрия старец.

– Много просто. Нужно е правилно да се разпоредиш с богатството, което имаш. Не се оплаквай, а се стреми напред и Бог ще ти помогне.

Борислав удари с тънката пръчка, която държеше в дясната си ръка, върха на лявата си обувка. Вдигна поглед, вгледа се в преливащата в жълто, червено, зелено и кафяво гора и каза:

– Радуле, забелязал ли си, че днес хората се стремят към лично развитие, разширяване на правата и възможностите си и получаване на голяма вътрешна сила. А вие във вашето християнство имате съвсем противоположен начин на мислене, който е пълен с парадокси.

Радул се усмихна и потвърди казаното:

– Ние умираме, за да живеем. Губим, за да намерим. Отказваме се, за да наберем сила. Когато Исус победи смъртта, Той се справи с най-злия ни враг.

– Ако наистина е победил, днес какво правите? – иронично подхвърли Борислав.

– Днес ли? – Радул се почеса по главата. – Днес се бием с много по-малки врагове, но знаем, че Той вече е спечелил войната.

– Виждал съм някои от вашите хора да изискват точно какво трябва да направи Бог в един или друг случай, – предизвика го Борислав.

– За това и нищо не получават. – Радул изрита пред себе си едно малко камъче. – Ако не се опитваме да контролираме изхода от всяка ситуация и престанем да изискваме Бог да разреши проблемите по начина, по който сме си го намислили, отваряме врата на Господа да ни открие Своята цел.

– Но нали се молите: „Да бъде Твоята воля“! – плесна с ръце Борислав.

– Точно тази молитва премахва желанията ни за това как нещата трябва да работят в живота ни. Тя позволява Божите идеи да поемат контрол над нещата.

– Като ви гледам как се борите да станете по-добри последователи на Исус, направо ме напушва смях, – самодоволство и пренебрежение се четеше в очите на Борислав.

– Духовното ни израстване е резултат от доверието ни в Господа, – заяви непоколебимо Радул. – Животът изпълнен с вяра в Бога, ни помага напълно да Му се доверим.

– Без да знаете какво ви предстои? – Борислава вдигна въпросително вежди. – Вие сте луди.

– Такъв е животът, който сме си избрали, – добросърдечно се усмихна Радул. – Всеки ден решаваме дали да се безпокоим за ставащото или да уповаваме на Бога.

Двамата едва ли щяха да стигнат до единомислие, защото принадлежаха на двама различни господари, които коренно се различаваха.

Единият изпълнен с любов и милост, готов да се притече на помощ, а другият злобен, коварен и отмъстителен, криещ лицето си в мрака.

Към Павел се бяха отнесли несправедливо. Той знаеше, че в случая нямаше вина, но обидата го завладя.

Болката бе непоносима. В главата му се зараждаха мисли за отмъщение.

Изведнъж Павел тръсна глава и си каза:

– Колко глупаво постъпвам. Вместо да се обиждам, по-добре ще направя ако разбера, защо постъпиха так? Да бяха груби с мен, но ние сме толкова различни. Може хората да не са съгласни с мен, но това трябва ли да отрови живота ми?

Павел осъзнаваше, че ако се оскърби и позволи на горчивината да се разрасте в сърцето му, това ще доведе до много лоши последствие най-вече за него.

– Моето неразбиране спрямо хората, може да послужи за тяхното падение, – разсъждаваше Павел. – Нима това искам да постигна? Не. По-добре да се освободя от негодуванието и да ги обичам.

Изберете да не се отдавате бързо на гнева. Откажете се от нараняването. Простете за това, което са ви обидили.

Разберете, бихте имали по-голямо влияние ако обичате хората.

В хола на Петрови имаше окачен стенопис. На него бе изобразен разрушен храм с бели колони, лежащи от страни. Фонтанът отпред бе срутен, а край него се забелязваше счупена статуя.

Вероятно това е била прекрасна част от елинската архитектура, но от нея почти нищо не е останало.

Марко често минаваше край този стенопис и се заглеждаше в него. Той скоро бе навършил четиринадесет години, но будният му ум бе неспокоен.

Наблюдавайки разрушения храм, често си задаваше въпроси.

– Елините са били утвърдена цивилизация със своите богатства и културни ценности, – разсъждаваше Марко. – Но какво е помогнало за развала и разрухата на държавата ѝ? Друго не би могло да бъде освен греховната поквара.

Това разрушение на моралните принципи и устои се забелязва и днес в нашия свят.

Освен това имаме и безмилостно унищожение, както на природата така и на хората като индивиди. А това е много обезпокоително в днешно време.

Естествено е да обвиним за това отхвърлянето на Бога, но май трябва да погледнем в самите нас.

Можем лицемерно да призоваваме другите да се отвърнат от греха, но поглеждаме ли по-дълбоко в сърцата си?

Това, за което обвинявам другите, не върша ли същото?

Само, когато разпознаем и признаем личните си грехове можем да се почувстваме свободи от вината.

Радостта би била наш постоянен спътник, а това би било живо свидетелство за околните, които се борят с покварата.