Елена бе добра готвачка. Тя винаги изненадваше домашните си с вкусна храна.

Днес тя, съпруга ѝ Тотьо и малкият и син ѝ Дени бяха седнали да обядват.

Малкият погледна сложеното в чинията му, намръщи се и каза:

– Няма да ям това, дайте ми шоколад.

Елена не за първи път се сблъскваше с капризите на сина си, затова реши да го насърчи:

– Много е вкусно опитай го. След като го изядеш, ще получиш шоколад.

– Не, – недоволно поклати глава малчугана, – такова ядох в детската градина и не ми хареса. Искам шоколад.

Намеси се и Тотьо:
– Няма значение какво си ял в детската градина, майка ти готви много хубаво.

Дени продължи да упорства:

– Искам шоколад.

– Разбери, – раздразнен каза Тотьо, – сега най-важната ти работа е да се храниш, за да пораснеш и да станеш силен.

Малкият сбърчи нос и обърна гръб на чинията.

Тотьо въздъхна и продължи вече малко по-меко:

– Това е здравословна храна особено за деца. Приеми изяждането на тази храна за работа, а шоколада за награда. Така, както аз отивам на работа и получавам заплата.

– А ако не искам да свърша работата си? – попита закачливо Дени и хитро погледна баща си.

– Да, но ще искаш заплата, а тя не се полага за несвършена работа, – наблегна Тотьо на думите си. – За това по-добре си изяж сипаното в чинията.

Дени взе с неохота вилицата, откъсна малко парче от храната в чинията. Лапна го и се усмихна.

– Вкусно е, – призна малчуганът.

Нямаше нужда повече от увещания. Чинията бързо бе изпразнена.

След като приключиха с обяда, Елена извади голям шоколада от хладилника и го подаде на Дени.

Той го взе, повъртя го в ръцете си, а след това каза на майка си:

– Мамо, подарявам ти този шоколад за вкусната работа.

Станислав от известно време наблюдаваше сина си. Бе забелязал стремежа му всичко да изпълнява идеално.

Един ден той не се стърпя и се обърна към него:

– Петре, думата „перфектен“ винаги ми е звучала злокобно и подвеждащо.

– Нека не бъде перфекционизъм, а да кажем желание за съвършенство, – заяви примирено Петър.

– И все пак, – продължи настойчиво Станислав, – независимо как ще го наречеш, според мен е сериозно психологическо заболяване, което спира хората да поемат необходимите рискове.

– Татко, – засмя се Петър, – не си ли се замислял по-точно за значението на тази дума?

Станислава тръсна уморено глава и погледна изненадано сина си:

– Не разбирам какво имаш предвид ….

– Да кажем, – Петър спря, а след това смело продължи, – представи си я като дума изразяваща зрял, изпълнен или поточно цялостен човешки индивид. За целта е необходимо, просто да освободим място за растеж и така да станем достатъчно зрели.

– Мислиш ли, че ако спазваш дадени правила, можеш да станеш съвършен? – попита предизвикателно Станислав.

Петър се замисли. Той си имаше свой принцип в това отношение: Когато нямаш готови отговори по дадени въпроси, по-добре е да замълчиш, за да обмислиш нещата, както трябва.

След кратък размисъл Петър вдигна глава и сподели мислите си:

– За да бъдеш цялостен, готов да даваш и да получаваш от другите, …. просто трябва да пуснеш това, което затваря сърцето ти за общение.

– Днес всеки от нас има свое обяснение за съвършенство, – наблегна Станислава. – Това могат да бъдат притежания или навици, към които се придържаме, но това е един безполезен опит, с които се опитваме да контролираме нещата.

– И тогава какво трябва да правим, предприемем или приемем за верен критерий?

– Цялостно изграждане, растеж и израстване са възможни единствено в Господа.

– В това си напълно прав. Съгласен съм, че само в Него човек може да се осъществи в цялата си пълнота.

Борислав бе увесил нос и тъжно си мислеше:

– Защо трябва да уча. Някой ден могат да ми хрумнат и полезни идеи като тези, с които искат да ни пълнят главите в училище.

Дядо му го слушаше и недоволно поклати произнесе:

– Дали ще се появи такава идея в главата ти, няма значение, но всичко, което научиш може да ти бъде от полза.

– А ако се случи така, че това, което ми трябва не сме го изучавали по никой предмет, – Борислав предизвика дядо си.

– Възможно е, – повдигна вежди старецът, – но по-добре научи нещата, за да не се червиш после.

Един ден дядото повика внука си и го помоли:

– Ти си млад и силен, а аз вече не мога. Би ли ми помогнал да премахна бурените от градината?

– Разбира се, – с готовност се отзова Борислав.

Когато влезе в градината, ентусиазмът на нашит юнак секна.

Тук имаше толкова много растения, че главата ти да се замае. Някои от тях бяха цъфнали и изглеждаха прекрасно.

– Кои да скубя? – почеса се по главата Борислав.

Той не внимаваше много по време на уроците в училище. Тогава си казваше:

– За какво ми е да уча, например, ботаника? Ако ми трябват плодове или зеленчуци отивам в магазина и си ги купувам. Там има билки, подправки и всичко, от което се нуждае организма ми.

Да, но сега как ще се изправи пред дядо си, за да признае своето невежество?!.

И той реши:

– Ще оставям тази, която ми харесва, а другата, ще я скубя.

Така той остави безполезната трева, а другата оскуба.

Градината на дядо му преживя небивала катастрофа.

Времето застудя и хората се изпокриха по къщите. Повечето стояха край печките и се грееха.

Минчо и Боньо се бяха събрали в близкото кафене и разговаряха тихо. Двамата бяха музиканти. Учеха в консерваторията.

Обикновено предмет на техните обсъждания бе музиката. Те спореха и доказваха едно или друго.

– По време на паузите няма музика, – твърдеше Минчо.

– Но в нея се заражда нова такава, – провокира го Боньо.

– Добре, нали когато има пауза, прекъсваме? – подкрепи твърдението си Минчо.

– Но това не означава, че мелодията е завършена, – изрази несъгласието си Минчо.

– Е, да! Може да се каже и така, – съгласи се Боньо, – но аз нямах предвид това.

– Забележи и в живота ни, – започна настървено Минчо. – Понякога се появяват болести, провалят се плановете ни. Блъскаме се, но всичко е напразно. Така се създава паузите в химна на живота ни.

– И какво следва? – попита предизвикателно Боньо.

– Започваме да се оплакваме. Гласовете ни спират и нашата партия отстъпва от универсалния хор, постоянно издигащ се към Твореца, – обясни набързо Минчо.

– Съгласен съм, – поклати глава Боньо. – Музикантите също продължават да координират с ритъм, без да спират да броят. След това правилно улавят следващата нота сякаш няма прекъсване на мелодията.

– Ето виждаш ли?! – тържествуваше Минчо. – За това трябва да научим определения план на Бога, за да не се смущаваме от паузите в мелодията му.

– Не бива да ги пренебрегваме или изпускаме, – въздъхна примирено Боньо, – защото ще се изкриви мелодията и ще се наруши ритъма.

– Ако следваме Бога, Той сам ще следи за размера, – тържествено обяви Минчо.

– Създаването на музика е бавен и мъчителен процес, особено ако се отнася за мелодията на живота ни, – добави Боньо. – За това трябва да се вслушваме внимателно, както в мелодията, така и да внимаваме в паузите.

Минка бе много малка, но жадно поглъщаше всяка дума или звук. Така тя научи, че котката казва „мяу“, кучето – „бау“, враната – „га“, …

Един ден родителите ѝ я оставиха да гостува при дядо си и баба си.

Тук за Минка имаше много интересни животни и тя най-старателно запаметяваше, кое как вика.

Веднъж тя отиде с дядо си да пасе кравата. Цял ден гони пеперуди и мушици по поляната. Бе очарована от черните точки по червения гръб на калинката.

Лошото бе, че не можеше да разбере какви звуци издаваха тези страни същества.

На връщане дядо ѝ се спираше и бъбреше със свои приятели, а малкото момиченце подскачаше наоколо и откриваше още мълчалива малки животинки.

Когато почти стигнаха до портата, Минка радостно ускори крачка.

Дядо ѝ съвсем не бе очаквал това, спъна се в един корен и падна. Той хвана здраво повода на кравата и се опита да я спре. В същото време старецът правеше несполучливи опита да се изправи.

За да примами животното от устата му излизаше само:

– Му-му-у ….

Минка видя всичко, плесна с ръчички, изтича при баба си и започна да вика:

– Кава пада, кава пада ….

Притеснена баба ѝ притича да разбере, защо кравата е паднала.

Когато стигна портата, тя се успокои. Помогна на дядото да стане, а кравата бе отведена в обора.

Дълго време след това двамата старци се опитваха да обяснят на внучката си:

– Не кравата, дядо падна.

– Вика му-у-у, – упорстваше Минка.

– Дядо ти не е крава, – смееше се баба ѝ, – дори и да вика „Му-у-у“.