Елегантно облечена дама седеше в инвалидна количка. Преди Марта танцуваше предимно латиноамерикански танци, но сега страдаше от болестта на Алцхаймер.

Един ден по радиото звучеше салса.

И се случи нещо интересно с отдавна забравената танцьорка.

Крехките и ръце се издигнаха и тялото ѝ се задвижи в ритъма на танца. Умът и тялото и загиваха, но таланта ѝ се бе запазил.

Първоначално тя бе някак унила. Може би за кратък момент осъзнаваше каква е била, а сега ….

Подобно на връзката между семето и растението, ние ще си бъдем такива и след възкресението ни, талантите ни ще останат непокътнати, но ще процъфтяваме както никога досега.

Един мъж се пресегна и хвана Марта за ръката, привдигна я от количката и я завъртя във вихъра на танца.

И със нас ще стане така.

Тръбите ще затръбят.

Той ще протегне ръка и ще се издигнем с Него в небесата, опиянени от радост, небивала досега.

Мрачно и тягостно време. Война съвсем близо да пределите ни, арести, протести и много лъжи.

Хората не обръщат внимание, че пролетта се забавя. Живеят ден за ден и в нищо не намират утеха.

Нешо се бе подпрял на стената и разговаряше с комшията си Йото:

– Трябва да съм благодарен, че доживях до толкова години. Ето скоро ще навърша осемдесет и девет, но не мога да си кривя душата, тялото ми ме предава малко по малко.

– То си е така, – съгласи се Йото, – сякаш вчера бяхме млади. А сега бръчки. И тези кафяви петна от къде дойдоха върху кожата ми?

– Не съм си поръчвал торбички под очите, – заклати недоволно глава Нешо, – а и силите ме напускат вече.

– Уж ям малко, защото и нищо не ми се яде вече, а качвам килограми, – оплака се Йото.

– Косата оредя и това, което е останало от нея няма никакъв цвят, – в същия тон продължи с оплакванията си Нешо.

– Къде е младостта? – възкликна Йото. – Когато я имахме по-малко мислехме за нея и я пилеехме ей така.

– Мен ме тревожи повече това, че няма да мога да се оправям сам и ще легна на ръцете на младите, – сподели Нешо. – Ще ми вземат шофьорската книжка, а с нея по-лесно ходя навсякъде.

– В последно време се усещам, че ставам зависим от лекарствата, които поддържат някак жалкото ми съществуване, – въздъхна тежко Йото.

– Губя зрението си. Слухът ми намалява от години. Но най-много ме е страх от това, че ще ме изоставят, – махна неопределено с ръка Нешо.

Край тях мина Кирил. И той бе пенсионер, но бе по-млад и от двамата.

– Какво сте се разохкали? – подвикна им той. – И моето тяло изнемощява, но Бог дава сила на сърцето ми. У Него е надеждата и отговорите на всички въпроси.

В последно време Станко много се преуморяваше. Срещата с хора, които не бяха изпълнили поръчаното или уговореното, документи неправилно попълнени или прикриващи злоупотреби, … всичко това неимоверно го изнервяше.

На всичкото отгоре днес и екрана на компютъра му потъмня, а когато дойде техника каза:

– По-добре се снабдете с нов. Дори и да го поправя, пак ще се получи същия проблем след време.

– За сега го оправи, пък нататък ще видим – Станко въздъхна дълбоко и излезе навън, оставайки техникът да си свърши работата на спокойствие.

Негодуванието му още бушуваше в мислите му:

– Точно сега, когато имам толкова работа, да вземе да се счупи тази проклета машина.

Изведнъж погледа му се проясни и Станко забеляза колко прекрасно, сложно и същевременно съвършено е всичко около него.

Той виждаше не само цветята, но и капките роса по тях. Буболечки пълзящи по земята, насекоми хвърчащи във въздуха, весело прелитащи пчели пълни с нектар и всичко това го изпълни с радост и мир.

Станко усети аромата на земята, почувства топлината на слънцето, докосна листата на дърветата край себе си.

– А нощем колко е красиво, – усмихна се той. – Големи пламтящи топки газ в небето сякаш са поставени там да очароват с красотата си нощното необятност. И всичко това е за нас хората, сътворено от Създателя ни.

Изпълнен с очарованието, което бликаше край него, Станко бе забравил неволите си.

Радост се излъчваше от лицето му.

– По-често трябва да излизам навън, – каза си той. – Затворен в стаята, пропускам много.

Бяха се събрали няколко момчета да играят на Монополи. Имаше немалко и зяпачи.

Иван разясни условията на играта:

– Всеки участник получава по 1500 долара в брой като за начало. На всички банковите сметки са еднакви ….

– Де да можеше животът да е като тази игра или спорт, – протегна се Мартин, – но различните хора имат различен „начален капитал“. Някои са щастливци, защото са родени в богати семейства.

До него Евлоги въздъхна:

– Ето има и естествено интелигентни хора, които с лекота изкарват училище.

– Да, – съгласи се Митко, – не на всички е дадено.

– Не се съмнявайте, – усмихна се Жоро, – сатана няма да се забави, за да ви разкрие, какво точно ви липсва в живота. Той ще масажира негодуванието ви. Единственото му желание е да се заровите и потънете в притесненията си относно акнето, оплешивяването, ….

– Има само един начин да се преодолее всичко това, – тържествено обяви Слави.

Всички в стаята впериха поглед в него, а той без да се смущава продължи:

– Първо направи си списък за нещата, които си получил. След това благодари на Господа за Неговата любов… , „защото Той насища жадните и гладните изпълва с блага“. Радвайте се и се веселете, Бог не е приключил с даването на добри неща.

Всички мълчаха като омагьосани.

– Ей, няма ли да играем вече? – попита Иван.

Момчетата се размърдаха и започнаха играта.

Когато Васко бе малък, мечтаеше да научи сто езика. Другите му се присмиваха и го питаха:

– За какво ти са? Научи един, два, …. десетина. Сто са много.

– Искам на тези езици да разкажа на хората какво е направил за тях Исус Христос, – отговаряше сериозно на присмехите Васко. – Ако човекът отсреща не ме разбира, как ще повярва в спасителното дело на Божия Син?

Минаха години. Васко знаеше два-три езика и на още пет можеше да разкаже Евангелската вест. Толкова му бяха силите.

Един ден той видя един кореец да проси пред търговския център. Колко жалко корейския не бе между езиците, които можеше да използва.

Просякът също не знаеше български, нито можеше да обясни как е стигнал до тук. Той не искаше пари, нуждаеше се от храна.

За това не бе нужен някакъв специален език. Очите на корееца говореха красноречиво за това.

Васко хвана мъжът за ръка и го заведе в едно заведение. Там му поръча супа и хляб.

Мъжът сложи длан на сърцето си и леко наклони глава напред.

Васко го потупа по рамото и си помисли: „Заради Теб, Господи“.

По-късно, когато крачеше към дома си, младият мъж осъзна, че това бе най-добрата му проповед.