Елена от години продаваше плодни дръвчета, но този път ѝ се бе паднала невероятна стока. Плодовете на това, което продаваше се топеше в устата.

Колкото и да убеждаваше клиентите си, малко взимаха от тези фиданки.

– Може би трябва да съставя цветен каталог, в който дръвчетата се виждаха в различен сезон от растежа им.

И тя не се поколеба и го направи, но и това не помогна.

Накрая Елена осъзна как наистина се продават тази прекрасна праскова.

Отиде и намери доста от плодовете на това дърво. Те бяха сладко миришещи, с наситено оранжева и размита кожа.

Когато дойдеше клиент, Елена взимаше една праскова, разрязваше я и когато сокът потечеше по ръката ѝ, тя я подаваше на човека.

Който вкусеше от плода, веднага искаше да си купи прасковената фиданка.

Така и Бог разтваря духовния плод на Своите последователи – любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вярност,
кротост и себеобуздание.

Когато вярващите в Исус показват такъв плод, другите също ще го искат и ще търсят Източника Му. Плодовете са външният резултат от влиянието на Светия Дух в нашия живот.

Именно плодът приканва другите да познаят Бога, който представляваме.

Подобно на сладките праскови, плодът на Духа възвестява на гладния свят:

– Това е хубава храна! Тук е животът! Елате и намерете изход от изтощението и обезсърчението, Бог ви чака!

Такова хубаво време бе, а Симо навел глава плачеше.

Баща му цял час го търси. Накрая го намери зад бараката дето редяха дървата. Той бе се свил и прегърнал коленете си.

От момчето не се чуваше, а по-скоро се усещаше хлипане.

– Синко, какво се е случило? – попита съчувствено бащата и прегърна момчето.

– Татко, – продължаваше да хлипа Симо, – колко пъти съм идвал при теб и съм споделял провалите си. Ти винаги си ми давал добри съвети, но аз постоянно обърквам нещата. Има ли смисъл да идвам при теб, след като по-късно отново се провалям?

Бащата погледна сина си и леко се усмихна.

– Виж, – каза той, – нека да отидем в мазето.

И двамата слязоха в тъмната стая с един прозорец, намираща се под къщата.

Бащата светна лампата. Присегна към рафта и измъкна едно глинено гърне, в което слагаха меда, който събираха от кошерите. Взе и един прашен празен буркан. Изля малко мед в него, а после го върна обратно в гърнето.

Бащата се усмихна и подаде празния буркан на сина си.

– Какво виждаш в него?

Симо взе буркана и надникна в него.

– Тук е останало малко мед на дъното, – отбеляза той.

– Я го подуши, – подкани го баща му.

Симо помириса и се усмихна.

– Мирише на мед, – ококори изненадано очи той.

– Ето така моите съвети се наслагват в твоята душа. Ако заради Христа придобиеш поне част от добродетелите в живота си, то Господ по Своята благодат ще компенсира техния дефицит и ще спаси душата ти за живот в рая. Никоя домакиня не слага пипер в тенджера, която ухае на мед. Бог няма да те отхвърли.

– Ами ако пак не успея? – попита плахо Симо.

– Уверен съм, че Оня, който е почнал добро дело в теб, ще го усъвършенствува до деня на Исуса Христа.

Панайот се считаше за християнин. Спазваше особени правила и традиции.

За разлика от него Стефан не ходеше на църква и не се интересуваше от религиозни практики.

Това не пречеше двамата да бъдат приятели и да се уважават.

Един ден Стефан се обърна към приятеля си и заяви твърдо:

– Панайоте, ти си агностик.

– Какво искаш да кажеш? – попита ужасен Панайот.

– Просто гледам какво правиш.

– И?

– Изглежда не отделяш време да правиш това, които другите християни правят, но в замяна на това извършваш други, които те никога не биха направили. Мисля, че не си сигурен в какво точно вярваш.

– Така ли? – Панайот бе като зашеметен.

– Виж, – усмихна се Стефан, – аз не мога да надникна в твоето сърце, но действията ти те издават.

Панайот се замисли сериозно. След като се раздели със Стефан той вървеше душевно смачкан към дома си.

Не бе му лесно. Той се сблъска със сериозно „доказателство“ за своето неверие.

Едно бе сигурно, заключенията на Стефан бяха достатъчни да върнат Панайот към Господа.

Внимавайте, когато казвате, че сте християнин. Начина ви на живот, ще бъде най-доброто доказателство за това.

Те бяха четирима млади мъже, които често се събираха заедно и разговаряха. Днес един от тях, най-младият, Динко попита:

– Как мислите, трябва ли хората да се молят?

Асен, Петко и Ганчо го изгледаха изпитателно.

– Не ти ли се струва доста тъпо, да разискваме по този въпрос? – лека усмивка заигра по устните на Ганчо.

– Защо? Струва ми се интересно да разсъждаваме по тази тема, – застъпи се Асен за Динко.

– Е какво пък, защо да не поговорим и за това? – вдигна рамене Петко.

– Това е тъпо според мен, – ядно започна Ганчо. – Нали Бог знае всичките ни нужди, преди да ги поискаме. Тогава защо е необходимо да се молим?

– Този свят се определя от вечни закони, – започна малко нерешително Петко. – Как бих се осмелил да доближа до Бога и да го помоля да промени нещо в тази вселена, за да се изпълни някое мое желание?

– Мисля, – почеса се по главата Асен, – че за щяло и нещяло не трябва да тичаме при Бога. Ние сме мъже и сами трябва да се справяме със трудностите.

– За вас може да е ненужно, безсмислено и незряло да се моли човек, но аз не мисля така, – най-накрая се обади и Динко.

– И защо? – останалите трима източиха шиите си от любопитство.

– Ако се смирим пред Господа, показваме нашата зависимост от Него, – смело и дръзновено заговори Динко. – Ако не се молим по традиция, а искрено ….

– Смирение, зависимост …. дрън дрън, – започна да се смее Ганчо. – Ти мъж ли си или някое малко дете?

– Нека да пазим сърцата си и да разчитаме на Господа, – каза кротко Динко. – Молитвата не променя Бога, а само този който се моли.

Асен и Петко се замислиха, но Ганчо продължаваше да се смее.

До сега стигаха до някакъв консенсус, но сега изглежда мненията им рязко се разграничаваха.

На вън бе горещо, но Захари и Стоян седяха на хладно в селската кръчма. Захари надигна чашата пред него и поглеждаше към кръчмаря за още.

Изведнъж тупна с ръка по масата и запелтечи, езикът му трудно се обръщаше в устата му:

– Не мога да преодо .. о .. лея тази зависимост…… С жената се каара .. ме за това пиене, ама на …. Трябва да изпия и това питие.

– Ти слушаш врага на душите ни, – намръщи се Стоян. – Той е баща на лъжата, а ти му вярваш.

– Искаш да кажеш, че няма никаква стойност, – изрепчи се Захари. – Нямам власт на емоциите, гнева и пиенето?

– Виж, – спокойно каза Стоян, – дяволът ти насажда мисли и те влачи към чашката, но ти трябва да имаш последната дума.

– Какво? Не мога да контролирам мислите си? И как според теб реагирам на предложенията на рогатия?

– Съгласяваш се с него …..

– Глуп…… сти! – изръмжа Захари.

– Разбери, – Стоян се опита да го укроти, – дяволът влиза в мислите ти и те влачи към погибел.

– Кво да прая …. според теб? – Захари предизвикателно изгледа приятеля си.

– Избавлението е само едно. Трябва да вземеш в плен тези мисли, – посъветва го Стоян.

Захари махна вяло с ръка, положи главата си на масата и захърка.