Мария пътуваше във влака и докато четеше подчертаваше и си правеше бележки в полетата на книгата.

Майка и дете седяха срещу нея и разговаряха:

– Това е книга на библиотеката и по нея не трябва да се драска.

– Но, мамо аз само си отбелязвам неща, които ми харесват.

– Това не е твоя книга, – наблегна майката. – Не можеш да правиш така.

Мария бързо остави химикалката. Тя не искаше малкото дете да пренебрегне думите на майка си и да последва нейния пример.

Детето не разбираше разликата между повреждането на заета книга и правенето на бележки в такава, която притежава.

Истинската свобода не е правото да правим каквото си искаме, а да постъпваме, както трябва.

Ние следваме стъпките на Исус, когато използваме свободата и избираме това, което е необходимо за изграждаме другите, вместо да служим на себе си.

Приятелите Мирела и Тони са изминали много километри планински пътеки. Двамата не биха го направили един без друг.

Мирела се придвижва с инвалидна количка, а Тони е загубил зрението си от глаукома.

Двамата осъзнаха, че са идеалното допълнение един към друг, за да се наслаждават на преходите. Докато върви по пътеките, Тони носи Мирела на гърба си, а тя му дава устни указания.

Те описват себе си так:

– Ние сме отбор мечта.

Мирела и Тони не се фокусират върху това, което им липсва, нито се гордеят с това, което имат в сравнение с другия. По-скоро те с радост дават от своите „подаръци“ в служба на другия, осъзнавайки колко са по-добри и двамата в сътрудничеството си.

Нека ние също свободно да комбинираме даровете, които Бог ни е дал, с тези на нашите събратя – в името на Христос.

Елена дълго наблюдаваше децата, които си играеха. Тя забеляза нещо много интересно.

Децата бяха изключително внимателни към недостатъците на другите, особено на своите братя и сестри.

Въпреки, че детето бавно признава собствените си грешките и се извинява за всяка, същата благодат рядко се дава на брат или сестра. Вместо това те веднага посочват, какво не са направили и какво са взели, което не им принадлежи.

– Интересно, дали ние като възрастни сме толкова различни? – запита се Елена. – Постоянно се изкушаваме да пренебрегнем собствените си недостатъци, а вместо това изразходваме енергия си да посочваме грешките на другите.

Тя си спомни преди години мъдрия си дядо как реагира на такова предизвикателство:

– Дръжте очите си върху собствената си чиния.

Всеки от нас има свои собствени хранителни и духовни нужди. Как бихме могли да се храним, ако прекарваме времето си, преценявайки решенията и изборите на другите?

Вероятно вашите собствени грехове и борби са повече от достатъчни, за да се съсредоточите върху тях, без да добавяте недостатъците на другите към списъка.

Все по-трудно човек се ориентирате във водите на ежедневието. Защото е почти невъзможно да намерите хора, с които да сте съгласни по всички въпроси на живота и вярата.

Дори в най-близките ви кръгове има хора, чиито решения и мироглед ще се сблъскат с вашите и може да се изкушите да се съсредоточите изцяло върху това, което възприемате като грешки на техния път.

Преди да го направите, направете пауза и поемете дълбоко въздух.

Необходимо ли е вашето мнение и преценка за тях?

Вместо това пренасочете времето и енергията си към Господ и в молитва.

Бе 1767 г. Дейвид Лайл, робовладелец от Барбароса, хвана избягалия роб Джонатан Стронг пред очите на кмета на Лондон и други лица.

Гренвил Шарп потупа Лайл по рамото и каза:

– Обвинявам те, в името на краля, в нападение срещу личността на Джонатан Стронг и всички тези са мои свидетели!

Стронг бе онзи, който Лайл беше жестоко пребил няколко месеца по-рано.

Господарите на роби твърдяха, че могат да пренесат своята човешка „собственост“ в Англия, без да я загубят .

Седемдесет години по-рано съдиите от Йорк и Талбот постановиха, че покръстените чернокожи не стават свободни, а свещениците кръщаваха роби, за да ги освободят.

Случаят на Джонатан Стронг плени сърцето на Гранвил Шарп.

Въпреки че не е адвокат, той се зарови в закона и натрупа доказателства, че робството е незаконно във Великобритания. Йорк и Талбот бяха постановили неправилно.

През следващите четири години Шарп спаси други роби и заведе делата им в съда. Въпреки че ги освободи, той не успя да получи окончателно решение в полза на всички роби.

И най-накрая, в случая с Джеймс Съмърсет, съдия постанови, че робството е незаконно във Великобритания.

Гранвил Шарп продължава да работи срещу робството до края на живота си и се застъпва за родина на свободни чернокожите Сиера Леоне. Това начинание се провали.

Той се застъпи и за прекратяване на търговията с роби и работи с Уилям Уилбърфорс и други за премахване на робството във всички британски територии.

Облачно са очакване да завали, но се размина. Днес разговора в заведението на селото бе за дълголетието.

Драгой се протегна и заяви:

– Днес четох за някакъв китайски свещеник, който живял 110 години.

– Бре, бре. бре, – възкликнаха останалите.

– Обикновено столетниците разкриват тайните на дълголетието си. Той обяснил ли е нещо по този повод? – попита Сава.

– Някои от тях имат твърде странни навици, – усмихна се Добри. – Пият сок от моркови или уиски и какви ли не щуротии.

– Вижте, съветите на този китайски свещеник, бяха много по-трудни, – подчерта Драгой.

– Давай да ги видим, – подкани го Симо.

– Те са много, за това си ги написах, – обясни Драгой.

Извади един лист хартия и зачете:

– Без пушене.

– Е, това всеки го знае, – обади се Добри.

– Не го прекъсвай, чети по-нататък, – подкани го Симо.

– Без гняв.

– Да излезем тогава от социалните медии, – подхвърли Младен.

– Тихо де …, смъмри го някой.

– Без алкохол.

– Е, поне малко на върха на езика не може ли? – сбърчи нос бай Асен, той често обичаше да обръща чашката.

– Стига, така няма да стигнем до края, – замърмори Манол.

– Без преяждане.

– От какво ще преядем? Като гледам цените в магазина ми се отяжда, – не се стърпя бай Асен.

– Сссс, млъкнете най сетне, – възнегодуваха няколко човека.

– Постоянни упражнения.

– Цял ден си копаме градинката, това малко ли е? – отново се обади бай Асен.

– Коментарите после, – отбеляза Симо.

– Постоянна молитва.

– Да седя цял ден и да се моля, че кой ще ми свърши работата в къщи? – изропта Манол.

– Нали се разбрахме, накрая да обсъждаме, – въздъхна тежко Симо.

– Без грубости.

– Като се ядоса човек, как няма да псува? Е, нагрубяваме се, но то отминава, – коментарът бе на бай Асен.

Отново се зашътка за тишина, но Драгой каза:

– Няма повече.

– То стига, – вдигна рамене Младен, – звучи като много работа. Мен ако питате, май трябва да се задоволим да доживеем до 90.

Другите закимаха глави в съгласие.