В какво ли не обвиняват жените.
Всички урагани урагани и тайфуни се кръщават с женски имена. Кой може, освен една жена, от малка вълна да сътвори ураган или тайфун?
Всичко започнало много отдавна. Още, когато мореплавателите се покланяли на Нептун и Посейдон. Моряците смятали, че силни и грозни богове няма. И се оказало, че имало кои да завърти и обърка боговете, както си иска. И най-ужасното било, че това били обикновенни богини. Те само с едно движение на китката можели да разгорещят Нептун и Посейдон.
И защо? Просто защото им е скучно и по този начин се развличат.
Имало е периоди в христианската църква, когато са смятали жената е вместилище на злото. А как можеш да се отправиш на такъв дълъг път с подобен бяс облечен в пола. На жените не се разрешавало да се качват на кораба, след като свещеника го е благословил и поръсил със светена вода. Жената се е възприемала като съблазнителка, вечно усмихваща се и показваща своите прелести.
Има и друга версия относно поставения въпрос.
Смятало се е, че в кораба живее душа и то женска. Моряците давали клетва да защитават кораба, да го пазят и да се грижат за него. А ако на кораба се появи друга жена, то душата на кораба започва да ревнува и се ядосва. А всеки от вас знае как се гневи една жена?
Общо казано, за моряците е било закон, да бъдат по-далеч от греха, а който не съумявал да се опази, по-добре да остане на брега. Всяко пристанище позволява на „морските вълци“ да се отпуснат от напрежението в морето и да се почувстват по-свободни.

Един човек дошъл да се допита до един мъдрец:
– Искам да обичам Бога, научи ме как да го направя!
Мъдреца казал:
– Кажи ми първо, дали си обичал някого по-рано?
Човекът отговорил:
– Аз не се интересувам от светските дела, любов и всичко останало. Искам да дойда при Бога.
Учителя настоял още веднъж:
– Помисли още веднъж добре. Обичал ли си поне една жена, дете или някой друг?
Човекът казал:
– Вече ти казах, че съм човек на религията, а не обикновен мирянин и никого не обичам. Покажи ми пътя, как да ида при Бога.
Мъдрецът започнал да ридае, сълзи се изливали като поток от очите му.
– Това е невъзможно. Първо ти трябва да обикнеш някого. Това е първата степен. Ти питаш за последната стъпка, а не си направил първата. Иди и обикни някого!

Възрастен вече художник казал на учениците си:
– Преподавах ви три години. Сега идете и намерете съкровищата в живота.
– Какви са тези съкровища? – попитали учудено учениците.
– Съкровища са мъдростта, вярата, красотата, трудолюбието.. ..Ако успеете да ги предадете на вашите платна, вие ще създадете шедьоври.
– Учителю, вие пропуснахте любовта, – отбелязал най-младият от учениците.
– Тайните на човешкия живот са много, но тайната на любовта е най-загадъчната.  Само този, който обича със цялото си сърце, може да я разбере, – замислено казал учителя.
След година учениците се върнали и донесли картините на учителя си. Много платна били толкова добри, че предизвиквали възхищение.
Най- малкият ученик от групата донесъл портрет на момиче. Тя била като жива. Притискала към гърдите си букет от маргаритки, а цялата картина била озарена от нейната усмивка.
– Аз открих тайната на любовта, учителю! – възкликнал ученикът.
– Но Къде е тук любовта? – с насмешка попитали останалите.
– Любовта живее в моето сърце, – сияещ отговорил ученика. – Но искрите на любовта бликат от очите, порозовяват бузите и се крият в усмивката на моята любима.
Всички дълго гледали картината. Те не могли да отместят поглед от нея.

Чарлз Дикенс отишъл в Ню Йорк. Вечерта журналистите го попитали:
– Мистър Дикенс, какво мислите за Ню Йорк?
Дикенс отговорил:
– Ню Йорк –  това миниатюрен ад.
Когато Дикенс напускал големия град, журналистите отново го попитали:
– Мистър Дикенс, измени ли се вашето мнение за Ню Йорк, след като бяхте тук една седмица?
–  Разбира се, че се измени! Адът е миниатюрния Ню Йорк.

В света има множество необичайни статуи и паметници, но всички се намират в нормално вертикално положение.
Необичаен паметник може да се направи много лесно. Достатъчно е да вземете, които и да е и да ги обърнете обратно, надолу с главата. Така по-добре се вижда и дълго се помни.
Австралийският скулптор от Мелбърн Чарлз Роб е създал обърнат паметник на значителна фигура по време на колонизацията, първият вице губернатор на колонията Виктория Чарлз Ла Троуб.
Ла Троуб е заемал този пост от 1839г. до 1854г. и е помогнал за създаването на Кралската Ботаническа Градина, библиотеки, музея на Виктория, Националната Галерия и Университета в Мелбърн.
Разбира се, Роб никога не докосвал съществуващите паметници и не ги е обръщал, а е създал свой собствен, като е използвал композитни материали. Неговата цел била сериозна и благородна. Да въплъти в необикновения паметник необходимата почит към великия си съотечественик и едновременно с това да критикува ценностната система на обществото, която наводнява града с безсмислени монументи, но забравя да увековечи действително значимите фигури и моменти от историята.
Паметникът е представен на изложбата Making Melbourne през 2007г. Той предизвикал смесени отзиви. Някои смятали, че това е оригинално и смело, а други видели в него оскърбление на паметта на човека.
Въпреки всичко, паметникът бил инсталиран, което означава, че Роб е достигнал целта си.
Сега паметникът се намира в кампуса на Университета „Ла Троуб“ в областта Бандора, Мелбърн.